Буревестник - Български подкаст за геополитика

Изтегляне на приложението
Слушайте:     

За контакти: gb.vba@tsacdop.kintseverub
Начало
Кратки разбори
Преводи на чуждестранни статии

Вести от едно тоталитарно общество

Раздел: Преводи на чуждестранни статии
18.03.2021 г.

Бари Вайс в Die Welt
Превод и коментар: Петър Петров
Обнародване на статията: 06.03.2021 г.



62% от американците казват, че самите те се цензурират. Който не споделя в мрежата правилния слоган, е заплашен от отмъщението на крайно лявата ортодоксалност. Ако искаме да запазим свободата, трябва да се противопоставим на този натиск върху мнението.

Познавам много хора, които се страхуват да кажат, какво наистина мислят. В червена Америка на републиканците и в синя Америка на демократите или може би още повече в червения Интернет и в синия Интернет господства една епидемия на самозаглушаване. При кои теми, това, разбира се, зависи, от коя страна се намира човек.

Моите леви приятели, които живеят в червена Америка, признават, че избягват дискусии за маски в корона пандемията, за изборите през 2020 г. и за Доналд Тръмп. Тук си спомням за моя приятел, консервативният писател Дейвид Френч, който в продължение на четири години трябваше да изтърпи лавина от ужасяващи атаки срещу себе си и семейството си, защото беше критикувал правителството на Тръмп. В крайна сметка трябваше да се намеси ФБР.

Всъщност има не само една, а две нелиберални култури. Зная това, защото живея в синя Америка, в един свят пълен с чанти с надпис „Национално обществено радио“ и табели за тревни площи, върху които се отбелязва твърдата вяра на жителите в социалната справедливост. В моята Америка хората не се страхуват от привърженици на Тръмп. Те се страхуват от нелибералната Левица и затова си държат устата затворена.

Страхуват се феминистките, които мислят, че съществуват биологични разлики между мъжете и жените. Страхуват се журналистите, които вярват, че тяхната работа е да казват истината за света, дори тя да не се харесва на някои. Страхуват се лекарите, чието единствено вероизповедание е науката; адвокатите, които не правят компромиси с принципа на равно третиране пред закона или професорите, които искат свободно да пишат и изследват, без да се страхуват, че ще бъдат очернени затова.

Те са привърженици на политическия център, либертарианци, либерали и прогресисти, които не споделят всяко мнение за новата крайно лява ортодоксалност. След като през лятото напуснах „Ню Йорк Таймс“, заради неговата позиция по отношение свободата на изразяване и безпрепятствените разследвания, почти всеки ден се чувах с такива хора.

Техните съобщения изглеждат като вести от едно тоталитарно общество. Осъзнавам, че това може да звучи истерично. Ето някои скорошни примери от входящата ми поща:

„Никога не съм си мислил, че ще практикувам този тип автоцензура, когато се представям на редакторите. В момента обаче едва ли има друг начин.“, пише един млад журналист. „Младите автори са напълно изключвани, ако се отклоняват дори минимално от свещената Wokeness- идеология.“

„Автоцензурата е правило, а не изключение“, пише студент в един от най-престижните юридически факултети в САЩ. Той пише на личния си имейл адрес, защото се страхува да използва университетския си акаунт. „Дори когато говоря с най-добрите си приятели, аз практикувам автоцензура поради страх, че би могло да се разчуе. Почти всички във факултета споделят една и съща идеология. Опитвам се да се съобразявам с мирогледа по време на изпити и предпочитам да запазя за себе си аргументите, които считам за по-добри.“

Маргинализацията е най-ефективното оръжие на тази идеология

Ние живеем в най-свободното общество в света. Тук няма ГУЛАГ (бел.: Главно управление на наказателните лагери). Ние нямаме система за социален кредит, както в Китай. И все пак, когато чета такива съобщения, на ум ми идват термини, които се свързват със затворени общества: дисиденти, черни списъци. Либералният мироглед е атакуван – от дясно чрез Интернет култове и конспиративни теории, а от ляво чрез една ортодоксалност, която пуска навсякъде корени, дори и в институциите, които трябва да поддържат либералния ред.

Маргинализацията е най-ефективното оръжие на тази идеология. Както и в миналото, при изгарянето на вещици, става въпрос за демонстрация на сила, за натиск върху мнението, който ни принуждава да се адаптираме и да се подчиняваме, като или си затваряме устата, или може би дори даваме малкия си принос.

Може би принадлежите към това мнозинство, което само си затваря устата.

Напълно възможно е Вие да сте един от тях. Биологът Брет Уейнстейн има право, когато приема, че населението се състой от четири групи: малкото, които всъщност преследват вещици, една голяма група, която върви заедно с тях и една по-голяма група, която мълчи затова. И после има още една много малка група, която се противопоставя на преследването. Тази последна група, казва Уейнстейн, сякаш чрез магия се превръща във вещици.

От името на тази последна категория бих желала да Ви убедя в това, че всичко, което прави Америка необикновена, всичко, което означава цивилизация, зависи от Вашата готовност да вземете метлата.

Родена съм през 1984 г. и съм част от последното поколение, което е родено в САЩ преди да се появи понятието „Cancel Culture“. Светът, в който съм родена, беше либерален. Не в партийно-политическия смисъл, а в класическия, най-широкия смисъл на думата. Съществуваше един консенсус, който се споделяше от леви и консерватори, републиканци и демократи. Той разчиташе на някои истини, които бяха толкова очевидни, както синьото на небето: вярата, че всеки е направен по Божия образ; вярата, че поради това всички са равни; презумпцията за невинност; отвращението от линча; отстояването на свободата на словото, мисълта и убежденията. Този светоглед изхождаше от това, че извън политиката има и други аспекти на човешкия живот - приятелства, изкуство, музика, семейство и любов.

Така, въпреки идеологически различия, консервативният съдия от Върховния съд Антонин Скалиа и неговата либерална колежка Рут Бадер Гинсбург, можеха да бъдат най-добри приятели. Както каза веднъж Скалиа, защото някои неща са по-важни отколкото гласуването при съдебни решения.

Общи ценности - не кръв и почва

Преди всичко този мироглед настояваше, че сме обединени не от кръв или почва (бел.: кръв и почва-лозунг изразяващ немската идеализация за расово дефиниране по националност „кръв“ и район на живеене „почва“ от 19-ти век), а от общи ценности. Въпреки всичките й недостатъци, особеното в Америка е, че отхвърля представите, които все още преобладават на толкова много други места, а именно, че биологията, мястото на раждане, класата, рангът, полът и расата определят нашата съдба. Нашите втори бащи основатели, противници на робството като афроамериканския писател Фредерик Дъглас, бяха свидетели на тази истина. Този консенсус е разбит от новата нелиберална ортодоксалност.

Тъй като тя се обвива с езика на прогреса, разбираемо е, че мнозина хлътват по себепредставянето. Не го правете! Тя обещава революционна справедливост, но заплашва да ни върне в една епоха, където се бият племе срещу племе. Това движение не знае как да изгради нещо, да го обнови или реформира, а само как да го събори. Убеждението се заменя с публично излагане, прошката с наказание, милостта с отмъщение; плурализмът се заменя с конформизъм, дебатът с блокиране; фактите с чувства; идеите с идентичност.

Според новия нелиберализъм миналото не може да бъде оценявано според неговите условия, а само въз основа на морала и нравите на настоящето. По отношение на образованието при тази идеология не става въпрос затова да се научат хората да мислят, а да им се каже, какво трябва да мислят.

Затова срещу професора от Калифорнийския университет в Лос Анджелис и ветерана от Военновъздушните сили Уилям Перис започна разследване, понеже по време на преподаване беше прочел „Писмо от затвора в Бирмингам“ от Мартин Лутър Кинг-младши (бележка от редакцията: и при това прочел на глас думата с Н (бел.: има се предвид негър)). Затова през миналото лято бяха премахнати статуите на бившите президенти Улис С. Грант и Ейбрахам Линкълн. Поради тази причина един училищен окръг в Калифорния забрани в училищата „Който смущава славея“ на Харпър Лий, „Приключенията на Хъкълбери Фин“ на Марк Твен и „За мишките и хората“ на Джон Стайнбек. Затова училищното настоятелство в Сан Франциско наскоро гласува да бъдат преименувани 44 училища, които между другото са кръстени на Джордж Вашингтон или на сенатора от Демократическата партия и първи кмет на Сан Франциско Даян Файнщайн (добре сте прочели), заради различни неправомерни действия и на двамата.

Намеренията нямат значение

Всеки, който не споделя правилния лозунг в мрежата или не пуска правилната снимка онлайн, неговият живот може да бъде съсипан. Мислите, че преувеличавам? Тифани Райли, ръководителка на държавно училище във Върмонт, беше уволнена през есента, защото оповести, че наистина споделяла основната идея на „Black Lives Matter”, но не подкрепяла методите на организацията „Black Lives Matter”.

Намеренията нямат значение. Просто попитайте Грег Патън. През есента професорът по бизнес комуникации в Университета на Южна Калифорния преподавал на студентите от магистърския курс относно използването на „паразитни думи“ като „хм“. В Китай често срещаната свързваща дума била „das“ (бел.: определителен член за среден род) съответно „dies“ (бел.: наречие за подчертаване на конкретно, очевидно съществително име). Нейното произношение (например: „nèi ge“) е подобно на английска дума за расистка обида.

Няколко студенти се обидили и написаха писмо до декана на бизнес училището, в което те обвиниха своя професор в „невнимание и пренебрежение“. Към това те добавили: В училище не би трябвало „да бъдем принуждавани да се борим за нашето вътрешно спокойствие и нашето душевно здраве“. Вместо да им се каже, че техните твърдения са глупост, деканът на факултета капитулира пред безумието: „Просто е неприемливо за факултета по време на преподаване да се използват думи, които маргинализират или могат да наранят и увредят психическата сигурност на нашите студенти.“ Патън нямаше право да продължи курса, а все по-разтегливото понятие „сигурност“ отново се превърна в мощно оръжие.

В тази идеология ролята на жертва дава един морал. „Аз мисля, следователно съществувам“ се замества с: „Аз съществувам, следователно знам“ и „Аз знам, следователно съм прав“. В тази идеология Вие отговаряте за греховете на Вашия баща. С други думи: Вие не сте Вие. Вие сте само един аватар на Вашата раса или на Вашата идеология. А при расизма вече не става въпрос за дискриминация въз основа на цвета на кожата. Расизъм е всяка система, която позволява различни резултати между групи от населението. Поради това градовете Сиатъл и Сан Франциско преоформиха „расистката“ алгебра. И затова Смитсоновият институт обяви миналото лято, че упоритата работа, индивидуализмът и основното семейство (бел.: състоящо се от двама родители и техните деца) са „бели“ отличителни черти.

При тази тотализираща идеология можете да бъдете виновен заради Вашите близки. Бизнесът на един палестинец в Милуоки, Майди Вади, беше почти докаран до банкрут заради расистките и антисемитските постове в Twitter, които неговата дъщеря, която работи там, беше написала като тийнейджър. Един професионален футболист беше уволнен заради постовете на жена си. Има стотици такива примери. Както се изрази критикът Ед Ротщайн, просвещението беше заменено с екзорсизъм (бел.: практика за изгонване на демони или други зли духове от човек или място).

Най-важното е може би, че при тази идеология словото, с помощта на което се разрешават конфликти в едно цивилизовано общество, може да бъде насилие, но насилието, когато се упражнява от правилните хора в преследване на праведна кауза, изобщо не представлява насилие.

Така например, през миналия месец юни повече от 800 от бившите ми колеги в „Ню Йорк Таймс“ твърдяха, че статията на сенатор Том Котън (бел.: той призова за използване на Националната гвардия за потушаване на бунтовете… https://www.nytimes.com/2020/06/03/opinion/tom-cotton-protests-military.html) ги изложила на „опасност“, докато най-известната журналистка на вестника, носителят на наградата Пулицър за 2020 г., публично подчерта, че грабежите и бунтовете „не са насилие“. На тази журналистка продължават да й се възхищават. Междувременно редакторите, които публикуваха статията на сенатора Том Котън , бяха публично унижени и след това изтласкани от вестника.

Защо напуснах „Ню Йорк Таймс“

Няколко седмици след тази срамна история аз напуснах с убеждението, че не е възможно да се поемат интелектуални рискове в един вестник, който се огъва под натиска на тълпата. В писмото си за оставка написах: „Всичко това е лош знак, особено за независими млади писатели и редактори, които сега обръщат голямо внимание на това, което трябва да направят, за да продължат кариерата си. Правило първо: Изразявайте мнението си на собствен риск. Правило второ: Никога не рискувайте да поръчате история, която противоречи на зададения мироглед. Правило трето: Никога не вярвайте на редактор или издател, който ви подтиква да вървите срещу течението. Един ден издателят ще отстъпи пред тълпата, редакторът ще бъде уволнен или заместен, а вие ще останете сам да се справяте със ситуацията.“

Човек може да не е съгласен с мнението на Том Котън – в неговата статия той твърди, че Националната гвардия трябва да бъде използвана за потушаване на жестоките вълнения. Въпреки това аз мисля, че вестникът не може да се определя като водеща медия и едновременно с това да игнорира възгледите на половината от населението на страната.

Внимателният читател правилно ще възрази, че във всички култури е имало табута. Че винаги е имало начини на поведение или думи, които са били считани за напълно неприемливи. Изключването е често срещано още от еврейската Библия, а публичното унижение дълго време е било за племена и култури един метод за запазване на важни социални нрави.

Всичко това е правилно. Това, което обаче определяме като „Cancel Culture“, е отклонение от традиционните табута по два начина. От една страна заради технологията: Греховете, които някога са били ограничени до пазарния площад или кметството, вече са достъпни за целия свят и за цяла вечност. В нашата епоха на високи технологии няма възможност да се преместите в нов град и да започнете отначало, защото облакът на всички Ваши публикации и предпочитания виси над главата Ви завинаги.

От друга страна, социалните табута в миналото обикновено са израствали от културен консенсус. Днешните табута обаче често са алтернативни идеи, които се движат от една ревностна клика с намерение да се предефинира, кое е приемливо и какво трябва да се избягва.

Това е една група, която контролира почти всички институции, които са отговорни за американския културен и интелектуален живот: медиите, разбира се, но и висшето образование, музеи, издателства, маркетингови и рекламни компании, Холивуд, училище, технологични компании и все повече и отдели за човешки ресурси на компании.

62% от американците в САЩ се автоцензурират

Ето защо не би трябвало да е изненада, че едно национално социологическо изследване на института Cato през миналата година установи, че 62% от американците в САЩ казват, че биха се автоцензурирали. Колкото по-консервативна е една група, толкова по-вероятно е тя да скрие своите възгледи: 52% от демократите признават автоцензура в сравнение със 77% от републиканците. И естествено, те се страхуват. Кой би признал публично, че е гласувал за някой републиканец във време, в което хората в една уж либерална и толерантна среда се поставят на позорния стълб заради дреболии, дребни обиди и разногласия?

Никой обаче не се присъединява към нещо, за да се почувства зле.

Хората се присъединяват към нещо, което ги кара да се чувстват добре, придава им смисъл и им дава чувство за принадлежност. Ето защо толкова много хора от моето поколение и по-млади са привлечени от тази идеология. Не мисля, че е защото им липсва разум.

Възходът на това движение дойде на фона на големи промени в американския живот - разкъсването на нашата социална тъкан; загубата на религията и упадъкът на гражданските организации; опиоидната криза (бел.: увеличаване на броя на наркоманите и смъртните случаи, свързани със злоупотребата с опиоидни болкоуспокояващи лекарства в САЩ); крахът на американската индустрия; възходът на големите технологични компании; загубата на вяра в меритокрацията (бел.: система на „равните възможности“); арогантността на нашите елити; последователните финансови кризи; токсичният публичен дискурс; смазващите студентски дългове; смъртта на доверието. Американската мечта започна да изглежда като илюзия. Предполагаемата справедлива, либерална меритокрация изглежда беше манипулирана в полза на малцина.

„Аз си промених мирогледа, защото бях узрял затова и защото живеех в едно разпадащо се общество, което отчаяно търсеше някаква вяра.“ Това написа през 1949 г. авторът Артур Кьостлер относно провалената му любовна връзка с комунизма. Същото важи и за тази нова, революционна вяра.

Ако искаме нашите млади, светли умове да отхвърлят този мироглед, трябва да се изправим пред тези проблеми, защото без това дълбоко вкоренено зло нямаше да имаме нито Доналд Тръмп, нито културните революционери, които сега трансформират отвътре най-важните американски институции.

Но ние трябва да тръгнем отнякъде и единствената точка, от която можем да започнем, е призивът за смелост и дълг.

Наш дълг е да не се оставяме да бъдем увлечени от тълпата.

Наш дълг е да казваме истината във време на лъжи.

Наш дълг е да мислим свободно във време на конформизъм.

Или, както веднъж така уместно се изрази великият американски федерален съдия Билингс Лърнд Хенд: „Свободата е в сърцата на мъжете и жените. Ако тя там умре, нито конституцията, нито законът, нито съдът може да направи много, за да я спаси.“

Във време на промъкващ се нелиберализъм ние имаме морално задължение да поддържаме духа на свободата жив. Всичко зависи от това.

------------------------------------------------------

(PS. Лично мнение… Freedom is never more than one generation away from extinction. We didn’t pass it to our children in the bloodstream. It must be fought for, protected, and handed on for them to do the same, or one day we will spend our sunset years telling our children and our children’s children what it was once like in the United States where men were free”. (Ronald Reagan, 30. März 1961) <> Свободата никога не е на повече от едно поколение разстояние от изчезването. Ние не я предадохме на децата си чрез проливане на кръв. За нея трябва да се води борба, да се защитава и да им се предаде да правят същото. Иначе, един ден ние ще прекараме годините на залеза си разказвайки на децата си и на техните деца, как е било някога в Съединените щати, където хората бяха свободни“. (Роланд Рейгън, 30 март 1961 г.)

В известна степен тази публикация сигурно щеше да бъде един шок за мен, ако не бях вече запознат с писмото за напускане на вестник „Ню Йорк Таймс“ от г-жа Бари Вайс (бел.: виж публикация от 29.07.2020 г. „Колегите от „Ню Йорк Таймс“ ме наричаха нацистка и расистка…“), с интервюто на професор Брет Уейнстейн (бел.: виж публикация от 10.01.2021 г. „Брет Уейнстейн за САЩ… „Когато белите се демонизират, те съответно ще реагират…“), с интервюто на Джоел Коткин (бел.: виж публикация от 19.01.2021 г. „Ново средновековие… „Никой не смее да постави под въпрос новите догми…“) и до известна степен с интервюто на френския философ Ален Финкелкрот (бел.: виж публикация от 19.06.2020 г. „Философът Ален Финкелкрот… „При антирасизма вече не става въпрос за равенство, а за идеология…“).

Колкото и преувеличено да звучи, то аз съм на мнение, че в САЩ тече един процес за смяна на системата, който е в много напреднал стадий.

„Днешните табута обаче често са алтернативни идеи, които се движат от една ревностна клика с намерение да се предефинира, кое е приемливо и какво трябва да се избягва.

Това е една група, която контролира почти всички институции, които са отговорни за американския културен и интелектуален живот: медиите, разбира се, но и висшето образование, музеи, издателства, маркетингови и рекламни компании, Холивуд, училище, технологични компании и все повече и отдели за човешки ресурси на компании…“ (край на цитата) Тази „една група“ никак не е случайна щом е в състояние да „контролира почти всички институции, които са отговорни за американския културен и интелектуален живот“, нали? Как ли биха могли да бъдат контролирани пищно платените холивудски звезди?

„Възходът на това движение дойде на фона на големи промени в американския живот - разкъсването на нашата социална тъкан; загубата на религията и упадъкът на гражданските организации; крахът на американската индустрия; възходът на големите технологични компании; загубата на вяра в меритокрацията; арогантността на нашите елити; последователните финансови кризи; токсичният публичен дискурс; смазващите студентски дългове; смъртта на доверието. Американската мечта започна да изглежда като илюзия…“ (край на цитата) Нищо от това не е станало за ден, два или три! Това са процеси, за които са нужни години. И ролята на медиите и политиците се състои точно в това: от рано да схващат тенденциите на развитие на обществото и да го алармират за предстоящи опасности! А какво се получава на практика? Опасностите се игнорират, дори и когато вече са налице?!

„Ако искаме нашите млади, светли умове да отхвърлят този мироглед, трябва да се изправим пред тези проблеми, защото без това дълбоко вкоренено зло нямаше да имаме нито Доналд Тръмп, нито културните революционери, които сега трансформират отвътре най-важните американски институции…“ (край на цитата) Да, Доналд Тръмп никога нямаше да стане президент на САЩ, напук на почти всички политици, медии, политолози и социолози, ако в страната не съществуваха подобни отношения, които принуждават избирателите да търсят някакъв изход.

Призивите на г-жа Бари Вайс сигурно са нещо много хубаво, но за съжаление са прекалено много закъснели! Някога много малката снежна топка вече е станала прекалено голям снежен валяк и мачка всичко пред себе си, което прави опити да го спре или поне малко отклони.

Явно, призивът на бившия президент Роланд Рейгън не е бил осъществен и връзката се е скъсала някъде! Никой вече не би могъл да спре тези процеси! Със сигурност, ще се намери нещо, което да отрезви хората, но цената ще бъде изключително висока. Това ние го знаем от опит!

„По отношение на образованието при тази идеология не става въпрос затова да се научат хората да мислят, а да им се каже, какво трябва да мислят…“ (край на цитата) Точно това няма да се толерира много дълго време от икономиката, от потъпкваните и игнорирани икономически закони! Те винаги си отмъщават, независимо от мястото и времето!…

Оригинална статия: https://www.welt.de/debatte/kommentare/plus227703515/Bari-Weiss-Botschaften-aus-einer-totalitaeren-Gesellschaft.html