Буревестник - Български подкаст за геополитика

Изтегляне на приложението
Слушайте:            

Присъединете се: 

За контакти: gb.vba@tsacdop.kintseverub
Начало
Кратки разбори
Преводи на чуждестранни статии

Колегите от „Ню Йорк Таймс“ ме наричаха нацистка и расистка

Раздел: Преводи на чуждестранни статии
31.07.2020 г.

Бари Вайс в Die Welt
Превод и коментар: Петър Петров
Обнародване на статията: 15.07.2020 г.



Интелектуално любопитство? Днес това се счита за бреме в „Ню Йорк Таймс“, пише Бари Вайс. Тя беше една от водещите авторки на рубриката „Мнения“. Сега тя подаде своето заявление за напускане. Тук е съдържанието на писмото.

Многоуважаеми А.Г. (бел.: Артър Грег Сулцбъргър-издател на „Ню Йорк Таймс“),

с голяма тъга Ви съобщавам, че ще напусна „Ню Йорк Таймс“.

Преди три години постъпих в редакцията на вестника изпълнена с благодарност и оптимизъм. Аз бях назначена с цел да привлека гласове, които иначе не биха се появили на Вашите страници: млади автори, представители на политическия център, с консервативен начин на мислене и други, които естествено не биха считали „Таймс“ за техен дом.

Причината за тези усилия беше ясна: През 2016г. вестникът не можа да предвиди изхода от изборите. Той нямаше ясна представа за страната, за която дава информации. Дийн Баке и други също са го признавали по различни поводи. Приоритетът в редакция „Мнения“ се състоеше в това да се отстрани този ключов недостатък.

За мен беше чест да бъда част от тези усилия под егидата на Джеймс Бенет. Гордея се с моята работа като авторка и редакторка. Част от тези, които аз можах да спечеля за нашата рубрика „Мнения“, са венецуелският дисидент Уили Артеага, иранският майстор по шах Дорса Дерахшани и християндемократът Дерек Лам от Хонконг. Също: Аяан Хирси Али, Масих Алинеджад, Зайна Арафат, Елна Бейкър, Рейчъл Денхолландер, Мати Фридман, Ник Гилеспи, Хедър Хейинг, Рандал Кенеди, Джулиус Крин, Моника Левински, Глен Лори, Джеси Сингал, Али Суфан, Хлое Валдари, Томас Чатъртън Уилямс, Уесли Ян и много други.

Но поуките, които би трябвало да се извлекат от изборите, поуките за важността да се разбират другите американци, необходимостта, да се противопоставят на политико-социалното племенно мислене и централното значение на свободния обмен на идеи за демократичното общество, не бяха извлечени.

Вместо това един нов консенсус се появи в пресата или може би преди всичко в този вестник, че истината не е процес на колективно откриване, а фиксирано мнение, което вече е известно на няколко просветени, чиито задача е само да повлияят на всички останали.

Twitter не е главата на „Ню Йорк Таймс“. Twitter обаче е станал негов главен редактор. Тъй като стандартите и обичаите на тази платформа станаха тези на вестника, самият вестник все повече се превръща в своеобразна сцена. Темите така са избирани и разказвани, че удовлетворяват само тясно ограничена целева група, вместо да позволят на любознателната читателска публика да се информира за света и след това да направи свои собствени изводи.

Винаги са ме учили, че задачата на журналистите била да нарисуват първата груба скица на историята. Днес обаче самата история не е нищо повече от мимолетен епизод, който се притиска във форма така, щото да съответства на нуждите на даден светоглед.

Моите собствени набези в света на „грешното мислене“ ме направиха цел на постоянен тормоз от колеги, които не са съгласни с моите възгледи. Те ме наричаха нацистка и расистка. Научих се да изтривам коментари затова, как аз „отново пиша за евреи“. Няколко колеги, възприемани като приятелски настроени към мен, бяха тормозени от останалите колеги.

Моята работа и моята личност открито се омаловажават в редакционните комуникационни мрежи, нещо което редовно се взема под внимание от главните редактори. Там някои колеги упорито настояват затова, че трябвало да бъда отстранена като плевел, ако тази компания наистина трябвало да бъде „приобщаваща“, докато други публикуват брадва емоджита до моето име.

Други служители на „Ню Йорк Таймс“ публично ме клеветят в Twitter като лъжец и фанатик, без да се страхуват, че този тормоз би могъл да доведе до санкции. Всъщност това никога не се случва.

За всичко това си има понятия: незаконна дискриминация, враждебна работна среда и преднамерено изхвърляне. Не съм правен експерт, но зная, че всичко това не е наред.

Не разбирам, как Вие бихте могли да допуснете такова поведение във Вашата компания пред очите на целия колектив и обществеността. И със сигурност, не мога да се примиря, как Вие и други лидери на „Таймс“, от една страна, допускате всичко това да се случва, а същевременно ме хвалите на четири очи за куража ми. Появяването на работа като центрист в американски вестник не би трябвало да изисква храброст.

Бих искала да мога да кажа, че моите преживявания са били единичен случай. Но истината е, че интелектуалното любопитство, да не говорим за готовността за поемането на риск, при „Таймс“ е бреме в наши дни. Защо да се поднася нещо, което е неудобно за нашите читатели, защо да се пише нещо дръзко, само за да се премине през процеса на изтръпване, за да се направи идеологически годно, когато можем да си осигурим работните места (и кликванията) с това като публикуваме 4000-то мнение с аргумента, че Доналд Тръмп представлява уникална опасност за страната и света? Ето защо автоцензурата се превърна в норма.

Онези правила, които все още важат в „Таймс“, се прилагат с изключителна субективност. Ако идеологията на даден човек е в съответствие с новото правоверие, той и неговата работа не се поставят под въпрос. Всички останали живеят в страх от дигитален Thunderdome (бел.: известна концепция в хардкор техно и габър музика). Онлайн злобата се оправдава докато е насочена срещу правилните цели.

Становища, които лесно биха били публикувани преди две години, биха причинили днес сериозни проблеми на редактора или автора, а може да струват и работата. Ако някой текст може да предизвика противоположни реакции вътрешно или онлайн, редакторът или авторът избягва да го препоръчва.

Ако човек се почувства достатъчно силен, за да го предложи, бързо ще бъде насочен към по-безопасни пътеки. Ако от време на време действително успее да публикува дадена статия, която не насърчава изрично прогресивни каузи, то чак тогава, след като всеки ред е внимателно редактиран, подробно обсъден и е предвидена възможност за допълнителни промени.

На вестника му бяха нужни два дни и две работни места, за да се каже, че статията на Том Котън „не отговаря на нашите стандарти“. Историята за пътуването за Яфо (бел.: Квартал в Тел Авив, Израел) получи една забележка малко след като се появи, че „важните аспекти на структурата и историята на Яфо са пренебрегнати“. Но все още няма такава уговорка след ласкателното интервю на Черил Страйд с писателката Алис Уокър, горд антисемит, която вярва в гущери илюминати.

Водещата медия „Ню Йорк Таймс“ все повече се превръща във водеща медия за тези, които живеят в далечна галактика, една галактика, която няма нищо общо с ежедневните притеснения на повечето хора. Това е една галактика, в която, само за да спомена няколко примера, съветската космическа програма е хвалена за нейното (полово и етническо) „многообразие“, в която се толерира, че в името на справедливостта личните данни на младите хора се разкриват в Интернет, и че най-лошите кастови системи в човешката история включват Съединените щати наред с нацистка Германия.

И днес все още вярвам, че повечето сътрудници на „Ню Йорк Таймс“ не споделят тези възгледи. Въпреки това те позволяват да бъдат сплашвани от тези, които са застъпници на такива възгледи. Защо? Може би, защото вярват, че крайната цел е справедлива.

Може би, защото вярват, че ще бъдат защитени, ако кимат в знак на съгласие, че валутата на нашата специалност, езикът, е принуден да служи на постоянно променящ се списък от социално приемливи желания. Може би, защото в тази страна има милиони безработни, а те се смятат за късметлии, че имат работа в отрасъл, който познава истински трудови договори.

Или може би е така, защото те знаят: в днешно време вече не могат да се очакват лаврови венци, ако се отстояват принципите във вестника. Така човек само се превръща в мишена. Прекалено умни, за да публикуват нещо вътре в компанията, те ми пишат лично за „новия маккартизъм“, който се е вкоренил във вестника.

Всичко това не обещава нищо добро, още повече за независими млади автори и редактори, които обръщат голямо внимание на това, което трябва да направят, за да продължат кариерата си. Правило първо: Изразявайте мнението си на собствен риск. Правило второ: Никога не рискувайте, да поръчате история, която противоречи на зададения мироглед. Правило трето: Никога не вярвайте на редактор или издател, който ви подтиква да вървите срещу течението. Един ден издателят ще отстъпи пред тълпата, редакторът ще бъде уволнен или заместен, а вие ще останете сам да се справяте със ситуацията.

За млади автори и редактори има една утеха: Въпреки, че местата като „Ню Йорк Таймс“ и други, някога големи журналистически институции, предават техните стандарти и забравят за принципите си, американците все още гладуват за новини, които са точни, за мнения, които са от съществено значение, и за една искрена дискусия.

Всеки ден чувам за такива хора. „Една независима преса не е нито либерален идеал, нито прогресивен идеал или демократичен идеал. Това е един американски идеал“, казахте преди няколко години. Не бих могла да не съм напълно съгласна. Америка е една чудесна страна, която заслужава един чудесен вестник.

Някои от най-талантливите журналисти в света все още работят за този вестник. Точно това прави нелибералната среда особено сърцераздирателна. Аз ще бъда, както винаги, всеотдаен читател на техните творби.

Аз обаче вече не мога да правя това, за което ме наехте-за работата, която Адолф Окс описа в онази известна декларация от 1896 г.: „Да се направи от колоните на „Ню Йорк Таймс“ един форум за обсъждане на всички въпроси от обществено значение и за тази цел да се даде възможност за една интелигентна дискусия от всички нюанси на спектъра от мнения.“

Тази идея на Окс е една от най-добрите, която някога съм срещала. И аз винаги се утешавах с мисълта, че най-добрите идеи печелят. Идеите обаче не могат сами да се наложат. Те имат нужда от глас. Те имат нужда да бъдат чути. Преди всичко те трябва да бъдат подкрепяни от хора, които са готови наистина да ги изживеят.

На Ваше разположение,
Бари

------------------------------------------------------

(PS. Лично мнение... Ето, какво ни казва Уикипедия: „Бари Вейс обявява своето напускане на „Ню Йорк Таймс“ на 14 юли 2020г. публикувайки писмо за оставка на уебсайта си, в което тя критикува „Таймс“, че капитулира пред критиката в Twitter, и затова, че не я подкрепил, когато е била тормозена от колегите си...

На 7 юли редакторът на редакторска страница в „Таймс“, Джеймс Бенет, си подава оставката, след като повече от 1000 служители подписали писмо в знак на протест срещу публикуваното от него мнение на американския сенатор Том Котън казващ, че тъй като „бунтовниците са потопили много американски градове в анархия“, трябвало да бъдат изпратени войници като подкрепление за полицията, за да прекрати насилието. По-късно Бенет заявява, че не бил чел предварително мнението.

Бари Вайс характеризира вътрешната полемика като продължаваща „гражданска война“ между това, което тя нарича младите „воини за социална справедливост“ и това, което тя определя като по-възрастни служители „защитници на свободата на словото“. Тази характеристика била оспорвана от множество други журналисти и писатели на мнения в „Таймс“. Тейлър Лоренц, технологичен репортер, която отразява Интернет културата, го определя като „умишлено невярно представяне“, което игнорира многобройните по-възрастни служители, които се изказали, докато Джамал Джордан, редактор на цифрови разкази в „Таймс“ я критикува, че не е слушала черните си колеги, а вместо това определила техните притеснения като „събудена гражданска война“.“ (край на цитата) (https://en.wikipedia.org/wiki/Bari_Weiss…)...

Сигурно, писмото за напускане на Бари Вайс и информацията в Уикипедия не дават абсолютно пълна представа за конфликта, но явно става въпрос за това, до каква степен е допустимо публикуването на дадено лично мнение. Редакторът Джеймс Бенет си подава оставката, защото 1000 сътрудници на „Ню Йорк Таймс“ не били съгласни с това, че той публикувал мнение на американския сенатор Том Котън?! 1000 човека, повечето от които сигурно журналисти, не използват този случай, за да „размажат“ с публикации сенатора Том Котън, щом са сигурни в тяхната правота, а искат уволнението на човека, който допуснал публикуването?! Журналисти да се страхуват от написан текст?! Ами, това е все едно моряците да се страхуват от морска болест, нали?

Вместо опонентът да бъде „сринат“, щом е допуснал грешка и е публикувал нещо, което не отговаря на реалностите и не би издържало на контрааргументи, се тръгва по най-лекия път: текстът да се изтрие или забрани. Според мотото: „Има текст, има проблем, няма текст, няма проблем“. Това май много напомня на девиза на един много известен в миналото и сега грузинец, нали?..

Опитах се да намеря нещо на български език в Интернет свързано с Бари Вайс. Оказа се, че само един сайт classa.bg споменава за нея и нейното напускане. Нищо друго?! Много публикации на руски език за случая, но почти нищо на български език?! Дали това е случайно? Нима няма някоя медия, която да се заинтересува от случая и да поднесе на аудиторията тази информация, която изключително много засяга медийната среда? Българските медии не се интересуват от това, което се случва в медия като „Ню Йорк Таймс“? Руските медии надълго и на широко обсъждат случая, а българските мълчат?! За руските медии вече е ясно: по този начин те просто искат да кажат, че и в американските медии условията са такива, както са в руските.

Нашите обаче мълчат?! Явно им е казано, че трябва да не се споменава за случая. Иначе не можем да си отговорим на въпроса, как толкова много медии ще мълчат „в хор“. Как не се намериха поне няколко да кажат: „Видите ли, ние ви даваме информация различна от другите колеги?“ И така, разбира се, да спечелят повече читатели, нали? Логично е, ама понякога явно се печели повече, когато не се съобщава нещо. Нали не е случайно, че Бари Вайс казва: „Ето защо автоцензурата се превърна в норма.“ Това е, просто пореден случай на автоцензура.

Много се спекулира с това, че България била класирана на 111 място по отношение свобода на медиите. Има ли цензура в България? Под цензура се разбира това, тя да е организирана от управляващите. Категорично не!

За жалост повечето от нашите медии и журналисти не се страхуват от цензурата, а от цената. Цената е важна за тях, на която могат да се продадат на даващите субсидии и поръчки под формата на най-различни програми. За да си повишат тази цена, те си слагат главата в хомота на автоцензурата. Това е бичът за журналисти и медии у нас: автоцензурата. Тя ги кара да забраняват, да трият и да блокират всичко, което не би се харесало на даващите парите. И понеже нашите управляващи не биха могли да удовлетворят нарастващите желания на всички медии, до една, има и много такива, които приемат това като липса на свобода на медиите. Не, цензура в България няма! Има под път и над път автоцензура!

Ако даден журналист си налага автоцензура, той постепенно губи способността си да дискутира и започва всячески да се опитва да цензурира останалите. Вместо да се влиза в една нормална дискусия се призовава към забрана, триене, блокиране... Журналистът се страхува от написаното?! Страхува се от собствения си текст, защото добре знае, че не би издържал, ако бъдат допуснати контрааргументи. Страхува се и от чуждия текст, защото или няма контрааргументи, или ако ги има не знае, как те ще бъдат приети от спонсорите. Журналисти стегнати в корсета на автоцензурата?!..

До вчера имах един ФБ приятел: един наш небезизвестен журналист. Вчера ми се обади с бележка по месинджъра и ми писа, че нещо не му харесвали моите публикации. Заплаши ме с блокиране, защото блокирал „крайно невъзпитани индивиди и измамници“. Отговорих му: „Ами, много добре ще говори за Вас, ако ме наредите между измамниците.“ Той написа: „Съжалявам. Не Ви нареждам между измамниците, а между досадниците. И между невъзпитаните, защото при тези обстоятелства би трябвало да се извините.“ И ме блокира: вече не сме ФБ приятели. Но ФБ приятелството е по желание на двете страни, затова проблем няма. Проблемът обаче се състой в това, че журналистът не използва някакви контрааргументи, щом не му харесва дадена публикация или мнение, а веднага тръгва да трие и блокира. Тава е най-лесното г-н Ж. (засега ще спестя името)! Това го могат и децата. Щом не Ви харесват моите публикации, пишете критични коментари! Аз никога, при никакви обстоятелства, не бих изтрил коментар, който е критичен спрямо някоя моя публикация! Напротив: радвам се на обоснованите контрааргументи, защото те ми помагат да избягвам в бъдеще допуснатите грешки...

„Вместо това един нов консенсус се появи в пресата или може би преди всичко в този вестник, че истината не е процес на колективно откриване, а фиксирано мнение, което вече е известно на няколко просветени, чиито задача е само да повлияят на всички останали....

Темите така са избирани и разказвани, че удовлетворяват само тясно ограничена целева група, вместо да позволят на любознателната читателска публика да се информира за света и след това да направи свои собствени изводи...

Винаги са ме учили, че задачата на журналистите била да нарисуват първата груба скица на историята. Днес обаче самата история не е нищо повече от мимолетен епизод, който се притиска във форма така, щото да съответства на нуждите на даден светоглед...“ (край на цитатите) Тези няколко цитата от писмото на Бари Вайс дават много храна за размисъл затова, какво би трябвало да изискваме от медиите, за да не бъдем възприемани просто като една инертна маса поглъщаща манипулации от всякакъв вид...)

Оригинална статия: https://www.welt.de/debatte/kommentare/plus211637681/Bari-Weiss-Die-Wahrheit-steht-bei-der-New-York-Times-vorher-schon-fest.html