Далеч от безумието на тълпата

Раздел: Кратки разбори
01.06.2022 г. ▶

Автор: Расколников

Усеща се известно отрезвяване след трескавите начални седмици и месеци на войната в Украйна. Френетичната дейност на ЕС като че ли намаля, медийната буря поотмина, истерията притихна до степен на механично жужене в пространството на публичния дискурс. И изведнъж всички се оказахме в позицията на махмурлия след тежка пиянска вечер, която се помни единствено смътно.
Убедената до степен на фанатизъм антируска реторика загуби блясъка си в сянката на тежките икономически последици от санкциите. Ако доскоро масовият западен европеец (както и българският евроатлантик) беше склонен да повтаря гордо рефрена за необходимостта от саможертви в името на еманципирането от руските въглеводороди, то в момента реториката изглежда доста по-плаха. Не е случайност, че последният пакет санкции се забави толкова и приемането му бе толкова измъчено. Постепенно, с покачването на цените и увеличаването на вероятността от сериозна продоволствена и икономическа криза през есента и зимата, средният гражданин преодолява обаянието на увещанията в стойността на “нашите ценности” и “европейското единство” и си дава сметка, че подобни абстракции нито се ядат, нито се горят.

Какъв е фактическият плюс от всичко това? Каква е материалната полза за обикновения българин? Изключително прост и очевиден въпрос. Но въпрос, на който никой не си направи труда да отговори. Естествено имаше опити да бъдем убедени, че прекъсването на енергийната ни зависимост от Русия ще ни бъде изгодна (в дългосрочен план; там нейде в неясното и несигурно бъдеще). Това бързо се изпари като вероятност и вече никой не помни уверенията на енергийния министър Николов и на вицепремиера Василев, че всъщност всичко ще бъде по-евтино от очакваното. Самият Василев ни казва, в прав текст, без витиевати украшения, че докато има война всичко ще бъде тежко и скъпо. Виждаме как сметките за ток и парно скачат. Виждаме как в магазина можем да си купим все по-малко за същите пари. S&P прогнозира шокова стагфлация в страната ни. Нима някой вярва, че това е цената за победата на московските орки?

И е редно да се запитаме – кому е нужна подобна победа, ако тя изобщо се материализира? Пировата победа не е истинска победа, особено когато я постигаш в контекста на чужда война. Въпреки старанието на масовите западни медии, както и родните такива с американски спонсори, никой от нас няма да забрави, че Украйна не е част нито от ЕС, нито от НАТО. По силата на “международния правов ред”, този иначе грозен фарс, чиято единствена функция е оправдаване на външни намеси от страна на Държавния департамент, България няма задължения към Украйна. Не дължим никому самоунищожението си.

Президентът Зеленски направи видео обръщение към европейските лидери снощи. Обясни им, че е време да бъдат единни и да спрат да се държат като отломки. Да спрат да финансират руската война и проче. Дали някой от там присъстващите лидери, представляващи силите на стара Европа, избрани да управляват държави със силни икономики и древни култури, е почувствал дори за миг унижението от това да бъде порицаван от президента на страна, чиито жизнени и икономически стандарти дори преди войната граничеха с тези на среднозаможна страна в Африка? Минаха само няколко години, откакто въоръжените паравоенни на Коломойски нахлуха в сградата на държавната УкрТрансНефт след като приближен до олигарха беше уволнен от поста си начело на фирмата. Такива неща, като този най-дребен епизод от най-новата история на Украйна, се случват в бананови републики. Не в парагони на европеизма и бранители на западните ценности.

Ползите от това ритуално икономическо самоубийство са практически нулеви за Европа. Да си представим един от по-вероятните сценарии за развоя на войната – Украйна се държи още няколко месеца, Русия напредва бавно и методично, продължава да къса жива плът от страната, успява най-сетне да покори Николаев, взима Одеса след тежка кампания. Двете страни, с огромна неохота, сядат на масата за преговори. Украйна се примирява с участта си, губи излаза си към Черно море и от нея остава нещо като някогашна Галичина в разширен формат. Какво е това, което ще остане от украинската държава? Една икономически нефункционална площ, разбита от тежка война, неспособна да си стъпи на краката без значителна помощ, проядена от митологизирането на Азов и лишена от базисни демократични принципи (такива в сегашна Украйна категорично няма; медиите са национализирани, за да излъчват единствено и само официалната правителствена линия на “правилно” мислене, опозицията е криминализирана, антиправителствени активисти се отвличат, изтезават и ликвидират безмилостно). Този rump state (или държавна отломка; това, което остава след сецесии, граждански войни и други подобни) ще трябва да бъде финансиран с години, ако не и с десетилетия. Възстановяването му, ако изобщо може да се говори за такова след загубата на най-продуктивните и богати на материал региони, ще бъде субсидирано от САЩ и от европейските партньори. Междувременно европейските държави ще се грижат за милиони бежанци, ще се борят с износа на престъпност от Украйна (как иначе, когато затворниците бяха освободени под претекст за борба с орките, а в градовете им бяха раздавани оръжия на калпак?), а всичките средства за унищожение, които Запада снабди за борбата с Русия, рано или късно по югославски модел ще се озоват у престъпните групировки на Стария континент. Така мароканските, сирийски, афганистански и проче банди в страни като Германия рязко ще се окажат в състояние да водят дори по-ожесточени улични битки за територия. И всичко това в контекста на вероятна нова мигрантска вълна в следствие на разпада на снабдителната верига и липсата на храна в Третия свят.

Резултатът какъв ще бъде? Вече виждаме движенията. Именно партиите, от които либералният евроатлантик най-много се страхува ще пожънат успех. Защото единствено те си правят труда да говорят на език, който засяга средния гражданин. На родната сцена “Възраждане” ще обере единствено плюсове от разпада на реда и нарастващата бедност. “Депутинизацията” на Христо Иванов, Иван Костов и сие ще се окаже просто самоунищожение на тази нефелна евроатлантическа коалиция и предаване на щафетата на антиглобалистки политически субекти, които по всяка вероятност ще действат в посока възстановяване на отношенията с Русия. Каква е логиката в тази доброволна контролирана детонация на евроатлантическия фронт? Няма такава. Защото това е общност, чиито инстинкти за realpolitik, или чистата политика по Макиавели, до такава степен са закърнели, че не е способна да разглежда света като съвкупност от интереси и инструменти, а само през призмата на високите ценностни декларации. Междувременно Америка не се свени да преследва регионалните си интереси, завоалирайки ги зад гръмки демократични лозунги. Единствен европеецът няма право да формулира и изрази нещо наподобяващо национален интерес. Европа е превърната в най-големия буфер в историята на света. А нейните граждани са длъжни да платят цената за това.

Съкровената мечта на българския евроатлантик е да превърне държавата ни в транзитна икономическа зона в рамките на Европейската федерация. Постнационалният свят на Дисни, в който културата, наследството и идентичността са в най-добрия случай изпразнени от смисъл пазарни продукти, с които може свободно да се търгува, е това, което ни очаква, ако позволим на карикатури на функциониращи държави като Украйна да се присъединят към съюза в името на “нашите ценности”. Българинът няма изгода от това да се впуска в санкционни режими, които компрометират собствената му икономика. Българинът няма изгода от това да антагонизира свой исторически съюзник и бъдещ голям съсед (доколкото Русия ще има почти пълен контрол над Черно море заедно с Турция). Българинът няма изгода от това хлябът да струва 5 лева. Няма изгода от това да бъде шантажиран от “партньорите си” да пренебрегва своя национален интерес в името на разширението на ЕС или навлизането в еврозоната. Време е да върнем на преден план ерата на суверенната национална политика. Не можем да виним Виктор Орбан за това, че не блокира санкциите – той съхрани тръбата “Дружба” и осигури нуждите на собствения си народ. Необходим ни е еквивалентен лидер тук, на родната сцена, който да се абстрахира от безумните медийни истерии на НПО сектора и на декадентния полис на градския либерален елит. Лидер, който да стои не встрани от безумието, а над него.