Буревестник - Български подкаст за геополитика

Изтегляне на приложението
Слушайте:     

За контакти: gb.vba@tsacdop.kintseverub
Начало
Кратки разбори
Преводи на чуждестранни статии
< Предишна
Следваща >

Си Дзинпин - Личност на 2020 г. на Буревестник - Български подкаст за геополитика

Раздел: Кратки разбори
30.12.2020 г.


Личност на годината на Буревестник - Български подкаст за геополитика е Си Дзинпин от Китай!

През година като 2020-а е трудно да избереш личност на годината. Безспорно, всички страни пострадаха в по-малка или по-голяма степен от вируса и икономическата сеч, която го съпровождаше. Спечелиха единствено големите корпорации, за сметка на измиращите масово малки и средни бизнеси. Но ако някоя страна се измъкна по най-сполучлив начин от хватката, от големите играчи това беше Китай. Кошмарното начало на годината с вируса, който затвори доста от големите градове, заводите в тях, и срина авторитета на Китай пред света, не предвещаваше изобщо добра година за Си, но желязната хватка на ККП (Китайската комунистическа партия), в която той и хората около него от своя страна са наложили желязната си хватка, помогна за няколко месеца да бъде постигнат обрат в полза на Китай. В края на годината, Китай се радва на много по-силна като моментно състояние икономика спрямо Запада, на мир, наложен чрез сила в Хонконг, след като нещата никак не изглеждаха добре миналата година, и на все по-очевидния за останалия свят факт, че „китайският модел“ на управление е пример за подражание на западните милиардери, желаещи да наложат тоталитарна власт над своята част от света.

Въпреки че има теория, че китайските власти нарочно са направили затварянията в началото, за да подлъжат и Запада да последва примера им и по този начин да срине икономиката си, което и стана, според нас Си никак не беше доволен от действията на властите в Ухан, откъдето според официалните данни първоначално се разпространи вирусът. Не е тайна, че ККП не е толкова монолитна, колкото изглежда на пръв поглед, и в провинция Хубей (където е град Ухан) на власт бяха хора от „опозицията“ на Си, т.нар. „комсомолци.“ С действията си, те облагодетелстваха не Китай, а глобалистите по цял свят - големите корпорации, които завзеха още по-голям пазарен дял, възползвайки се от изнемогването на малкия и среден бизнес във всички западни страни. А малкият и среден бизнес е колоната, на която икономиката на една страна се крепи... Китайските „комсомолци,“ мнозина от тях с откровено неолиберални възгледи и близки до глобалистическата върхушка, задействаха в Ухан механизма, който впоследствие позволи на приятелите им в международните корпорации да изядат безброй по-дребни риби и да нараснат с десетки милиарди за броени месеци.

Си обаче бързо се ориентира в обстановката и под предтекста за несправяне с вируса и корупция проведе чистка в партията, и особено в провинция Хубей. Така, макар и глобалистическият план да беше задействан, Си успя да извлече полза за Китай от създалото се положение и да втвърди властта си. Икономиката в Китай също беше сравнително бързо възстановена, заводите отново заработиха с пълна сила, докато Западът все още тепърва се чудеше как да се бори с вируса. А през юни месец беше приет и нов закон за националната сигурност, който позволи на китайските власти да сломят съпротивата на протестиращите в Хонконг, с които имаха сериозни проблеми месеци наред преди вируса. Това беше лесно да се направи, докато Западът беше зает да се бори с вируса, и протестиращите, първо, нямаха силна подкрепа от западните служби, и второ, нямаха многобройна човешка сила на място, както я имаха през 2019 г., тъй като хората бяха уплашени от заразяване с вируса. Отгоре на всичко, и в САЩ президентът, който за пръв път предприе истински и болезнени за Китай икономически мерки, бива свален от власт, и заменен от човек с много по-мека политика спрямо Китай. И така, Китай завършва годината наистина отслабен спрямо 2019 г., но доста по-малко отслабен от останалите големи играчи на световната геополитическа сцена.

Днешен Китай просто повтаря модела на империята, познат от хилядолетия, и доказал се като най-успешна форма на управление в тази голяма страна. Си е съвременен китайски император, макар и в по-модерна опаковка. За Китай тази форма на управление работи и ние нямаме морално право да съдим китайците за нея. В крайна сметка, при различните народи различни обществени системи работят най-добре, и това е напълно нормално - илюзии, граничещи с лудост, бяха вярванията, че навсякъде по света трябвало да се възцари „комунизъм“ (преди десетилетия) или пък „демокрация“ (неотдавна). Проблемът за нас е, че тоталитаризмът на ККП, и особено технологията за упражняване на властта и държане на населението в подчинение, е пример за подражание на глобалистите. Ако им се отдаде възможност, биха го приложили с удоволствие върху Запада, а в крайна сметка и върху нас, като прикачени в момента към него. И за да не го допуснем, трябва да сложим край на глобализма.


Върховният съд имаше последен шанс да запази Републиката обединена. Провали се

Раздел: Преводи на чуждестранни статии
20.12.2020 г.

Небойша Малич в RT
Обнародване на статията: 12.12.2020 г.



Измивайки ръцете си от отговорността да изслуша възраженията на щата Тексас във връзка с президентските избори, провели се 2020 г., деветте съдии от Върховния съд на САЩ може би решиха съдбата на страната си и направиха горещата гражданска война много по-вероятна.

В петък (11.12.2020 г. - бел.прев.) най-високопоставеният съд в страната реши, че Тексас „няма основание“ да възразява срещу начина на провеждане на изборите в Джорджия, Мичиган, Пенсилвания и Уисконсин по чл. 3 от Конституцията на САЩ. А този член изрично гласи, че Върховният съд ще решава „Спорове между два или повече щата; между щат и граждани на друг щат; между граждани от различни щати“ и пр.

Противно на медийните публикации, Тексас не търсеха да „отменят“ избора на Джо Байдън от Демократическата партия. Искът, заведен от министъра на правосъдието на Тексас Кен Пакстън, съвсем изрично призовава съда да нареди на местните законодателни органи да изберат членовете на избирателната колегия, каквото е тяхното конституционно задължение. Да, тези органи са в мнозинството си съставени от републиканци, но нищо не гарантира, че те биха застанали зад президента Доналд Тръмп. Все пак, Джорджия има губернатор и външен министър от Републиканската партия, и те обявиха изборите за чисти като сълза, пренебрегвайки всички доказателства за предполагаеми нередности.

Същите медии, които реваха като магарета през последните 4 години, че изборите през 2016 г. са били омърсени от Русия - без да предложат каквито и да било доказателства за това - обявиха тазгодишните за чисти като сипещ се сняг, най-сигурните в историята, идеални отвсякъде. Сигурно беше голямо съвпадение, че резултатът беше огледално отражение на този от 2016 г. - 306 гласа в избирателната колегия за Байдън срещу 232 за Тръмп (Тръмп имаше 306 гласа през 2016 г. срещу 232 за Клинтън - бел.прев.).

Технологичните великани от Силициевата долина, които преди изборите цензурираха и заглушаваха публикациите за семейните бизнес сделки на Джо Байдън и семейството му в чужбина - които впоследствие си оказаха истина - и слагаха предупреждения, че твърденията на Тръмп за изборни измами били „оспорвани“ - нещо, които никога не направиха за твърденията за намеса на Русия преди 4 години, сега открито цензурират всеки намек, че тазгодишните избори не били напълно законни.

Сега ви е забранено да казвате това. Скоро няма да бъде позволено и да си го помисляте. В САЩ, страната, която изобрети конституционната поправка, която гарантира свободата на словото и мислите!

Демократите и техните съюзници в медиите и в Силициевата долина с настървение обявиха иска на Тексас за „държавна измяна.“ Влиятелен народен представител на демократите от долната камара каза, че всеки републиканец, който подкрепи този иск, „участва в бунт срещу САЩ“ и трябва да изгуби поста си заради 14-ата поправка, която е написана, за да бъдат отнети постовете след 1865 г. на подкрепилите Конфедерацията в Гражданската война.

Иронията тук е, че Върховният съд можеше да предотврати нова гражданска война, ако беше избрал да изслуша иска на Тексас, и след това беше отсъдил против този иск по същество. Това поне щеше да отправи послание към поддръжниците на Тръмп, че Системата работи и че те трябва да продължат да ѝ гласуват доверие. Винаги би имало възможност за реванш на междинните избори през 2022 г. или на президентските през 2024 г.

Вероятността Върховният съд да удовлетвори иска на Тексас и да блокира членовете на избирателната колегия така и така беше малка. Съдиите са печално известни с алергичността си към „клатенето на лодката“ (влияене върху политическия живот на страната - бел.прев.) - освен ако случаят не е свързан с откриване на нови и нови конституционни защити, за които Конституцията уж намеквала, от абортите до Обамакеър (и джендър-идеологията, също защитавана стабилно от Върховния съд на САЩ, който през 2015 г. призна еднополовите „бракове“ - бел.прев.). Съдът би могъл да прибегне до някои от тези умствени гимнастики, които използваха по-рано, за да налагат законодателство, въпреки че са част от съдебната власт, и да постигнат някакво соломоново решение.

Вместо това, те буквално абдикираха от конституционната си отговорност - и изпратиха послание до 75-те милиона американци, които гласуваха за Тръмп, че техните гласове са без значение. Още по-лошо, че Системата за управление, която се предполагаше, че прави САЩ специална страна, сега е на втори план след медиите, технологичните великани и изфабрикувания консенсус от хората, които трошат и палят, ако не стане по тяхната.

Можем само да предполагаме какво са си мислели. Може би, че републиканците спазват закона и няма да се разбунтуват - особено след като голяма част от партийците горяха от желание да хвърлят Тръмп зад борда и да се върнат към обичайната си роля на вярна на демократите опозиция.

Може би са си спомнили думите на Джеферсън от Декларацията за независимостта на САЩ, че „опитът е показал, че хората предпочитат да страдат от злото, вместо да се поправят, изоставяйки формата, с която са свикнали.“ Но точно след тези думи, Джеферсън обяснява защо американците на 1776 г. трябва да направят точно това.

Управлението на Байдън и Харис, което сега е почти неизбежно, каза, че иска да се отрече от Джеферсън, защото бил „расист,“ и да промени САЩ в името на „равенството.“ Част от тази програма е отмяната на „филибастера“ в Сената (правилото, че 60 от 100-те сенатори трябва да гласуват за край на дебатите, за да се стигне до гласуване на даден закон - бел. прев.) и „напълването“ на Върховния съд чрез назначаване на допълнителни съдии, за да бъде отменено предполагаемото консервативно мнозинство. Дали върховните съдии, включително тримата, назначени от Тръмп, не се надяват, че с това си решение по иска на Тексас ще се спасят от това да бъдат „олекотени“ по този начин?

Като някой, който (едва) е преживял гражданска война, знам доста не само за това как те се водят, но и за това как и защо избухват. В последния месец осъзнах, че САЩ вече е в такава война, вероятно от момента малко преди Тръмп да бъде избран. В крак с времето, тя се води в старите и социалните медии, в съдилищата, в стаичките за броене на изборните гласове, и дори по улиците, но все още не е станала „кинетична,“ ако трябва да взема назаем подбора на думи на Пентагона.

Гражданските войни започват, когато група от населението реши, че вече не може да преследва целите си чрез политически, правови или икономически мерки, тъй като достъпът им до всички тях е бил отрязан. Може ли някой сериозно да отрече, че голяма част от привържениците на Тръмп се чувстват точно по този начин?

Дали са прави или не е отделен въпрос, но те вярват, че изборната победа беше открадната и че хората, които направиха това, са безнаказани. Колко вероятно е те да се доверят на бъдещи изборни резултати оттук нататък? Горе-долу толкова, колкото се доверяват на медиите, корпорациите и съдилищата в сегашния момент.

Върховният съд имаше възможност да обезвреди тази тиктакаща бомба със закъснител. Вместо това, те се направиха на Пилат Понтийски и казаха, че това „не е техен проблем.“ Точно по този начин избухна войната в Босна. Надявам се и се моля това да не се случи и тук, но се опасявах, че ще се случи.


Речта на фон дер Лайен - поредната доза празни приказки

Раздел: Кратки разбори
28.09.2020 г.


Речта на председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен за състоянието на ЕС, която тя изнесе пред Европейския парламент на 16-и септември, за пореден път подчерта крайната некадърност, идеологическа закостенялост на постоянно нарастващата шайка брюкселски чиновници, които имат претенциите да определят бъдещето на Европа. Те продължават да се преструват на откъснати от останалата част на света, която върви в точно обратната на следваната от тях посока. Номенклатурата на късния СССР би завидяла на днешния си аналог, преместил се малко по на запад. И за да ви спестим напълно излишното четене на този връх на празнословието, ще очертаем тук основните точки, разбира се, с подобаващи коментари.

Първо, да започнем с очевидния факт, който личи още по името ѝ, че тази реч, като формат и съдържание, очевидно желае да подражава на ежегодните речи на президента на САЩ. Да, де, обаче ЕС НИКОГА няма да бъде като САЩ. НИКОГА няма да стане федерация, отделните народи НИКОГА няма да приемат един общ език, както е английският в САЩ, и да се откажат от независимостта си, от себе си. И дори и западноевропейците да са хванати здраво в капана на „мултикултурализма,“ дори и те да паднат, ние в Централна и Източна Европа ще удържим европейския фронт, каквото и да стане. С други думи, още от заглавието навлизаме в нелепост, която продължава до самия край на речта. Разбира се, не помага и това що за личност е г-жа председателката, и в какви корупционни скандали беше замесена като министърка в Германия. Те бяха заметени под килима при издигането ѝ на сегашния пост, но ние ги помним и я знаем що за стока е - поредната некадърна и безхарактерна пионка на глобалистическите кръгове, дърпащи конците в ЕС.

Но да се насочим към съдържанието на речта. В началото имаме доза общи приказки за невероятните усилия, положени от европейците срещу вируса. Да, те са факт, но не и благодарение на ЕС и еврочиновниците. Да припомним, че в първите седмици тромавите институции на ЕС бяха напълно блокирали и всяка страна се спасяваше поединично. Договаряха се и отделни страни да обменят помощ помежду си, но общи действия по линия на ЕС почти изцяло липсваха.

След това, фон дер Лайен обявява и името, под което ще протече петилетката (в случая дори десетилетка, защото повечето срокове, за които се говори, са до 2030 г.) - "NextGenerationEU", в превод „ЕС от следващото поколение.“ Изразява се желанието промените да бъдат направлявани от ЕС, а не от кризите или от външни сили. Добре, но как да стане това? Дори и ЕС като цяло очевидно вече не е субект в международната политика, това беше факт дори и преди напускането на Великобритания. ЕС е една гола икономика, която, както се видя покрай вируса, е освен това и доста чуплива. ЕС и отделните страни-членки нямат истинска сила, няма обща армия на ЕС, а дори и да имаше, съмнително е дали тя би могла да се мери като потенциал дори с турската. Единствено французите поддържат форма с различни операции в Африка, немците са твърде заети периодично да правят чистка на кадърните си войници, защото уж имали „нацистки възгледи“ и подобни небивалици. НАТО на практика е украса около армията на САЩ, и НАТО без САЩ звучи като ГЕРБ без Бойко Борисов. Мисля, че картинката за ролята на ЕС на международната сцена е пределно ясна - едно е желанието да не зависиш от външни сили, съвсем друго са възможностите, които откровено липсват. Та нали дори в момента ЕС (в частност Германия) е лашкан в задочен сблъсък между САЩ и Русия покрай тръбопровода „Северен поток-2“, съпроводен с откровено смехотворна пропаганда като скорошната история за Навални? Та нали най-голямата надежда на фон дер Лайен и нейните задкулисни господари е Тръмп да загуби изборите след няколко седмици, за да се върнат САЩ в ролята на „покровител на ЕС“? За каква „независимост от външни сили“ говорим тогава?

Следват обещания за здравни инициативи и похвали към ЕС за избягването на масова безработица и съхраняването на прехраната на хората. Доколко брюкселските институции са спомогнали това е доста спорно, ако не броим милиардите, налети на големи корпорации, за да им облекчат загубите от кризата покрай вируса. Сигурно тези пари са спасили работата на някои обикновени служители, но да не забравяме, че те идват именно от техните данъци. Цинично, фон дер Лайен хвали малкия и среден бизнес, обяснявайки как той е двигателят на възстановяването. Цинично, защото истината е, че заради вируса фалираха или намалиха обема си много малки и средни предприятия в цяла Европа, и налетите на корпорациите милиарди помогнаха на някои от тях да завземат още повече пазарен дял спрямо малките си конкуренти.

След това, фон дер Лайен хвърля първата бомба в речта си - че ще се работи за рамка за минимално възнаграждение в рамките на ЕС. Разбира се, изказът е достатъчно хлъзгав, за да има свободно тълкуване на думите, и най-вероятно няма да стане дума за еднаква минимална работна заплата във всички страни-членки, а по-скоро за някакъв процент от средната, например, което така или иначе няма да промени нищо съществено. Тук, по темата за договарянето на минимална работна заплата, фон дер Лайен обяснява как предложението щяло да уважи напълно националните традиции... Запомнете това, защото по-нататък лицемерието на ЕС по темата с уважението на отделните нации лъсва с пълна сила.

После е подчертана интересната сума от 3 ТРИЛИОНА евро (!), дадена от ЕЦБ за подпомагане на фирмите и индустрията покрай кризата с вируса. 3 трилиона долара беше сумата, налята от Федералния резерв на САЩ за борба с икономическите последици от вируса преди няколко месеца. Сиреч и в европейските корпорации са налети не по-малко пари без покритие, отколкото в американските. Явно са доста ценни за тези, които печатат парите. Е, фон дер Лайен обяснява как тези пари отишли за хърватските рибари и гръцките земеделци, но хайде по-сериозно. 🙂

Малко след това, идва поредният ламтеж в посока федерализация - желанието на ЕК да се завършат Съюза на капиталовите пазари и Банковия съюз. Юнкер беше сложил срок до 2019 г., който очевидно не беше спазен, този път нямаме срокове, което може би подсказва, че в ЕК са осъзнали, че тези неща не са толкова лесни. Разбира се, говори се и за това колко силно било еврото и как то щяло да стане още по-силно по този начин. Следват приказки за единния пазар и как всякакви бариери пред него трябвало да бъдат срутени, типичните неолиберални мантри, които явно никаква пандемия не може да спре. Очевидно се разчита, че като мине непосредствената опасност и се уталожи страхът от вируса, ще си говорим пак общите приказки, а хората като с магическа пръчка ще забравят как в първия по-напрегнат период на криза са се случвали точно обратните неща на описваните от мантрите...

Абсурдно се повдига и темата за „ново бъдеще на Шенген.“ Какво бъдеще, какви пет лева, като на запад вече са отворени границите за куцо и сакато от всички краища на света? На фона на тази нова действителност, Шенген, който касае отпадането на граничните проверки като привилегия единствено за членките на ЕС, вече е отживелица. Неслучайно дори и в България спряхме да напираме за Шенген, който беше такава важна тема тук преди 5-10 години и правехме какви ли не гимнастики, за да се харесаме на западняците и да ни пуснат там. Както каза Борисов, за какво ни е да влизаме сега, да се напълним и ние с мигранти от близо и далеч ли? Които ще напират към Германия, разбира се, няма да имат желание да се застояват, но по-добре изобщо да не идват.

Следва поредната порция „Зелена сделка“ и новината за търсено намаляване на „вредните емисии“ от ЕС с 55% до 2030 г., увеличение с 15% спрямо предишната цел. Цитира се непогрешимостта на Парижкото споразумение, решителността на ЕС да се придържа към него, и се изразява надежда, че и други ще ни последват. Обаче другите не са луди да си убиват икономиките в името на фалшиви лъженаучни идеали. Неслучайно Тръмп и неговите хора излязоха от това споразумение, защото осъзнават, че оставайки в него САЩ ще бъдат отвяни в икономически план от Китай за нула време. В тази връзка, има и едно крайно оруелско изречение, че трябвало да променим как произвеждаме и потребяваме, как живеем и работим, как ядем и се отопляваме... Смразяваща е нотката за контрол от страна на Големия брат от ЕС дори в личния живот на обикновения европеец, дори на това какво той яде, в името на „борбата с климатичните промени.“ С какво тази идеология е различна от комунистическия тоталитаризъм, освен по име и опаковка? И това е едва първият подобен намек в речта...

Съобщава се, че онези пари, за които европейските водачи толкова разгорещено спориха през лятото, онези 750 милиарда за възстановяване след вируса, няма да се харчат много свободно. 37% от тях ще трябва да се изхарчат по осъществяване на целите на „Зелената сделка“. Споменава се за различни начинания, които предстоят, като „европейските водородни долини,“ които да наблегнат на използването на водород като източник на енергия - един наистина чист източник, чийто „отпадък“ е вода. Тук трябва да признаем, че желанието на ЕК е впечатляващо и добро за Европа, но да видим дали ще се справят или, както обикновено, крайният резултат ще бъде половинчат.

В тази връзка е спомената идеята за европейски „Баухаус“ - общност от архитекти, хора на изкуството и инженери, които да спомогнат „зелените“ идеали на ЕК да бъдат въплътени в заобикалящата ни среда, в сградите и устройството на градовете, да „оформят света, в който живеем.“ На пръв поглед това е миловидно начинание, но дали не напомня за едни други художествени кръгове, създавани с цел възхвала и въплъщение на „новите идеали,“ които са твърде познати за нас, източноевропейците, от скорошната ни история?

И после стигаме до една наистина болна тема за ЕС - цифровизацията, информационните технологии. Досега приносът на ЕС в тази област е почти изцяло с отрицателен знак - всеки, свързан по някакъв начин с тази област на икономиката, помни много добре какъв хаос беше покрай Общия регламент за защита на данните на ЕС и внедряването на всичките му изисквания в софтуера. Фон дер Лайен поставя за цел следващото десетилетие да е „Цифровото десетилетие на Европа“ - високопарна, но неподплатена с нищо амбиция. Говори се за създаване на общоевропейски „облак“ - отдалечени услуги за изчисления и съхранение на данни. Говори се и за изкуствения интелект като за универсално решение, което едва ли не ще промени света качествено, което показва неразбиране на технологията. И, разбира се, се обяснява колко важно е изкуственият интелект да следва ясни правила, които, разбира се, ЕК ще се погрижи да облече в съответни закони. Правила, правила, правила. Това е, което ЕК може да произведе. Говори се и за бърз интернет в селските райони като важна цел - а едва ли привидните ползи биха оправдали инвестициите в тази посока. Но има и други, скрити ползи, които не са за селяните, разбира се... Целта за създаване на европейски суперкомпютри и микропроцесор от следващо поколение е хубава, и за тази цел се заделят 8 милиарда евро. Но е пределно ясно, че само да се хвърлят пари някъде не гарантира резултат. Все пак, има и трезва нотка - фон дер Лайен отбелязва, че ако ЕС не се движи бързо, ще трябва да следва чужди стандарти в тази област. Всъщност, ЕС вече го прави, и едва ли това ще се промени с тази очевидно некомпетентна по въпроса ЕК.

И не на последно място - ЕК ще предложи обща европейска електронна идентичност. Уж това целяло да направи по-лесно плащането на данъци и наемането на велосипеди в целия ЕС. Но прозира скритата цел за по-лесно следене и профилиране на хората, и си личи, че китайското нововъведение „социален кредит,“ чрез което китайската власт дава и отнема привилегии на своите граждани, в зависимост от това какви обществени прояви имат те (например дали критикуват властта в интернет), изглежда доста примамливо в очите на кукловодите на ЕК. Разбира се, това няма да го чуем в прав текст, но можем да четем между редовете.

В единственото изречение в речта, в което ние Българите сме споменати, става дума за това, че София е станала технологичен център. Това наистина е факт, от който можем да сме доволни, но отново приносът не е на ЕК или брюкселската бюрокрация, а на нашите специалисти в тази област. Разбира се, фактът, че България е част от ЕС, несъмнено е привлякъл доста от чуждите фирми в областта на информационните технологии насам. Но май дотам се изчерпва приносът на Брюксел за този наш успех. А и немалко фирми, развиващи се добре в областта, са не чужди, а са си наши, създадени и управлявани от Българи.

Фон дер Лайен се връща на здравната тема, говори за ваксините, и хвърля ново абсурдно изказване - „Ваксинният национализъм застрашава животи. Ваксинното сътрудничество ги спасява.“ Доста прозрачен и откровено смотан начин заобиколно да се плюе по национализма, най-лошият идеологически враг на брюкселската номенклатура. Контекстът, в който тази фраза излиза, е крайно несериозен - да, отделни страни отделно търсят ваксина срещу вируса, но не заради национализъм, а защото така е по-лесно да се намери ваксина - когато различни екипи на различни места работят по нея, а не като струпаш всички на едно място да си пречат. Никоя страна не го прави от егоизъм и не смята да го използва за изнудване на останалите или нещо подобно.

Следва клетва във вярност към ООН, Световните здравна и търговска организация - останки от XX век, чиято несъстоятелност в настоящия става все по-ясна с всеки изминал ден, и неслучайно САЩ, Русия, Китай, а и все повече от по-малките играчи не ги вземат толкова сериозно, колкото преди. ЕК дори изявява амбиции да реформира СЗО и СТО, за да „отговаряли на изискванията на днешния свят.“ Е, това поне е косвено признаване на написаното от мен по-горе.

После следват обичайните неолиберални мантри за човешките права и свободи, и как лошите китайци, руснаци и беларуси ги погазвали. Размахва се пръст към Лукашенко, към Путин и към Ердоган. Отново да подчертаем - без това да е подплатено с истинска сила, съответно остава голословие. Китай били важен икономически партньор, но не можело заради това ЕС да отстъпва от „ценностите“ си. И стигаме до основното - в прав текст са посочени мечтите на ЕК да се мине към гласуване „с квалифицирано мнозинство,“ за да не могат страни като Унгария и Полша да се противопоставят на немци и французи за поредното безумие, което искат да им натресат.

Следва патетично обяснение в любов към съюзниците отвъд Атлантическия океан, в което прозира надеждата господарите на ЕК отново да сложат ръка на САЩ и Великобритания, за да имало за ЕС „ново начало със стари приятели.“ Говори се за споразуменията покрай Брекзит и прозира страх Великобритания да не ги наруши, облечен с цитат от Тачър и мантри за доверието.

После следва изреждане на различни райони, с които ЕС иска да сътрудничи - Западните Балкани, Източното партньорство, Африка, която щяла да бъде ключов партньор в... цифровизацията, Япония и Виетнам. ЕК заявява, че ще работи за „справедлива глобализация,“ и ще слага въглеродни такси при внос. Трябва да признаем, това е единственият лост на ЕС за някакво влияние по въпроса с „климатичните промени“ към останалите икономики. Но дори и той е ограничен и може да се върне като бумеранг, ако се прекали с него.

И си идваме на думата - миграцията, и как тя щяла винаги да бъде факт в Европа. Добре е, че маските падат, и фон дер Лайен признава в прав текст, че миграцията на хора от третия свят е ЦЕЛ за Европейската комисия. Следват несериозни оправдания в защита на миграцията с примери за сомалийски лекари, чиито ценни умения уталожили здравната криза с вируса във Франция... Е, на всеки лекар-мигрант се падат по десет хиляди социални паразити в добрия случай, престъпници в лошия, но това, разбира се, няма да влезе в речта на г-жа фон дер Лайен. И следва обещание и призив към страните-членки за подкрепа за нов Пакт за миграцията, който по същество цели да превърне незаконната миграция в законна. Обаче няма да мине, защото за щастие има държавници като Орбан, които никога няма да се съгласят с него.

После идва актуалната тук мантра за „върховенството на закона,“ на която бихме задали следния въпрос: А кой пише закона? Тук фон дер Лайен частично отговаря, тропвайки с крак за това как правото на ЕС трябвало да е с предимство пред националното. И нужда от допълнителен коментар няма.

Следва изключително лицемерна тирада за това как трябвало да се уважават различията. Разбира се, става дума за борба срещу расизма и за правата на джендърите. Не за уважение към унгарския народ, избрал да не допуска на територията си мигранти от третия свят, разбира се. Подобно различие според ЕК трябва да се смачка, а не да се уважава. Лоши били и поляците, че си позволили да правят зони, свободни от джендъри. Това всъщност били зони, лишени от човечност. Обещават се нови, още по-обширни закони срещу престъпленията на омразата и, разбира се, „речта на омразата.“ Ще се назначава и политкомисар срещу расизма. Оруел пасти да яде.

И накрая: „Европа ще бъде такава, каквато искаме да бъде.“ Добре, но кои сме „ние“? Написаното по-горе ясно отговаря на този въпрос...

Ако все пак държите да прочетете и вие речта на г-жа фон дер Лайен, тя е достъпна тук на Български език: https://ec.europa.eu/commission/presscorner/detail/bg/SPEECH_20_1655


Изборите в САЩ НЕ решават съдбата на света

Раздел: Кратки разбори
02.09.2020 г.


Важно е да се подчертае, че предстоящите избори в САЩ НЕ решават съдбата на света. Те са жизненоважни единствено за САЩ, защото Байдън, послушният неолиберален кандидат, би ускорил разпада на тази страна - процесите на нарастваща бедност, разделение и унищожаване на средната класа и малкия и среден бизнес, които наблюдавахме преди Тръмп. Тръмп, обратно на обвиненията на глобалистическите медии, не е разединител, а се старае с всички сили да бъде обединител. Той се опитва отчаяно да спаси страната си, да обедини различните етноси, които я населяват, да създаде от тях единна нация. Неслучайно толкова се гордееше с постигнатата рекордно ниска безработица при афроамериканците, преди да удари вирусът.

А що се отнася до останалия свят? Единствено силно васални страни като нашата трябва да се молят Тръмп да остане на власт, защото връщане на демократите би означавало по-силен натиск и върху нас да приемем безумните неолиберални догми. Но би ли могъл Байдън да повлияе на относително независимите страни? Би ли могъл да накара китайците да забравят амбициите за страната си и отново да станат послушен източник на работна ръка за корпорациите? Би ли могъл да накара руснаците да унищожат хиперзвуковите си оръжия, чрез които в момента са поставили САЩ в шах на ядрената шахматна дъска? Би ли могъл да озапти дори Ердоган и неговите регионални апетити? Категорично не.


България, 1990; Албания, 1991: Да научим комунистите какво е демокрация

Раздел: Преводи на чуждестранни статии
13.08.2020 г.

Уилям Блъм в глава от книгата му „Убиваме надеждата: Намеси на американската армия и ЦРУ в други страни след Втората световна война“
Превод и коментари: Ваня Милева
Книгата е публикувана за пръв път през 1995 г.



Коментар: 1997 е пряко следствие на това. Може също да разберем защо нашите синдикати за нищо не стават, какво означава демокрация, защо БСП нямат шанс, ако не са същите като ГЕРБ. Или като СДС. Или като НДСВ. Или като който и да е. Затова са еднакви, защото не може да е иначе. Нашата икономическа политика и нашата външна политика са точно определени от нашите господари и никакви вариации на тема суверенитет или демокрация не се допускат освен, когато не противоречат на интересите на колонизаторите.

Студената война свърши. Силите на западната цивилизация, капитализма и добротата спечелиха. Съветският съюз беше на прага да се разпадне. Комунистическата партия на България беше в немилост. Нейният диктатор от 35 години беше преследван за злоупотреби с власт. Партията беше сменила името си, но това не можеше да заблуди никого. И страната проведе първите си многопартийни избори след 45 години.

И тогава комунистите спечелиха изборите.

За антикомунистите болката беше непоносима. Със сигурност е направена някаква чудовищна космическа грешка, грешка, която не бива да се допуска. Не би трябвало и не би.

Вашингтон изрази интерес рано. През февруари държавният секретар Джеймс Бейкър стана най-високопоставеният американски чиновник, който посети България след Втората световна война. В официалния му график се казва, че е в България да се "среща с опозиционни лидери, както и с правителствени служители". Обикновено, отбелязва New York Times, „визитата трябва да е в обратен ред“.

Бейкър се включи сериозно в разговорите си с опозицията относно политическите стратегии и как да се организират за избори. Той също се обърна към уличен митинг, организиран от опозиционни групи, възхвалявайки и насърчавайки тълпата. В профила на Държавния департамент на България, предаден на репортери, пътуващи с Бейкър, под заглавието „Тип на правителството” беше написано „В преход”.

През май, три седмици преди изборния ден, избухна спор за твърденията на лидера на основната опозиционна група. Петър Берон, секретар на Съюза на демократичните сили, коалиция от 16 партии и движения, заяви, че по време на посещенията на СДС в Европа и Съединените щати много политици обещаха, че няма да предоставят финансова помощ на социалистическа България.

Междувременно Националната фондация за демокрация (NED), специално създаден от Вашингтон фронт на ЦРУ (виж главата за Никарагуа), като финансирането в случая е предимно от Агенцията за международно развитие, наливаше около 2 милиона долара в България, за да повлияе на резултата от изборите , процес, който NED нарича насърчаване на демокрацията (хахахахаха, не мога, ще ме убият - бел.ред.). Това беше еквивалентно на чужда сила, която инжектира над 50 милиона долара в американска предизборна кампания. Един основен получател на тази голяма печалба беше вестникът на опозиционния Съюз на демократичните сили Демокрация, който получи 233 000 долара, „за да му позволи да увеличи размера и тиража си за периода, водещ до националните избори“. Самите СДС получиха още 615 000 долара пари от американски данъкоплатци за „инфраструктурна поддръжка и партийно обучение“… „материална и техническа поддръжка“… и „следизборна помощ за програмата за изграждане на партията на СДС“

Съединените щати не направиха опит да прикрият своето партизанство. На 9 юни, ден преди изборния ден, посланикът на САЩ в България Сол Полански се появи на платформата на митинг на СДС. Полански, чиято ранна кариера в правителството включваше разузнавателни изследвания, беше човек, който се беше запознал повече от ЦРУ. Нещо повече, няколко дни по-рано Държавният департамент предприел необичайната стъпка на публична критика на българското правителство за това, което нарече несправедливо разпределение на ресурсите за новинарски издания, особено вестник за опозиционни вестници, сякаш това не е факт на живот за истински опозиционни сили в САЩ и във всяка друга държава по света. Българското правителство отговори, че опозицията е получила вестник и достъп до излъчваните канали в съответствие със споразумение между страните, като добави, че много от предимствата на социалистическата партия, особено финансовите й резерви, са резултат от членството на партията на един милион, около 1/9 от населението на България. Освен това правителството предостави на печатницата да публикува вестник на СДС и даде на опозиционната коалиция сградата, от която да ръководи своите операции.

Водачеството на социалистите в урните пред разрушилата се икономика обърка СДС, но Българската социалистическа партия има голяма подкрепа сред пенсионери, земеделски работници и индустриалната работна сила, които заедно представляваха над половината от гласоподаващото население. Тези сектори са склонни да свързват БСП със стабилност и партията се възползва от това, сочейки катастрофалните резултати - по-специално безработицата и инфлацията - на „шоковата терапия” в свободната за предприемачество Русия. Въпреки че трите основни партии предлагаха да се премине към пазарна икономика, социалистите настояха промените да бъдат внимателно контролирани. Как това ще се прояви на практика, ако БСП управляваше и трябваше да живее в изключително капиталистически свят, не може да се предвиди. Това, което беше сигурно обаче, беше, че няма начин партия, наречена „Социалистическа“, наскоро омъжена за Съветския съюз, да спечели доверието и подкрепата на Запада.

Както се оказа след втория тур на гласуване, социалистите спечелиха около 47 процента от гласовете и 211 места в 400-местния парламент (Великото народно събрание), с 36 процента и 144 места на СДС. Веднага след първия кръг опозицията излезе на улицата с обвинения в измама, скандирайки „Социалистическа мафия!“ и „Няма да работим за червените!“ Европейските наблюдатели на изборите обаче имаха противни възгледи. „Резултатите… ще отразяват волята на хората“, заяви лидерът на британска делегация за наблюдение.

„Ако опозицията денонсира резултатите като манипулирани, тя не се вписва в това, което видяхме“, заяви делегат на Съвета на Европа.

„Опозицията изглеждат доста лоши губещи“, заключи един западен дипломат.

Тези мнения бяха споделени от стотици наблюдатели, дипломати и парламентаристи от Западна Европа. Въпреки това повечето американски наблюдатели не бяха много щастливи и казаха, че страхът и сплашването, произтичащи от „наследството от 45 години тоталитарно управление“, предизвикаха „психологически“ натиск върху българските избиратели. „Несъмнено имам истински проблеми с това“, каза един от американците. На въпрос дали докладът на екипа му би бил толкова критичен, ако опозицията спечели, той отговори: "Това е добър въпрос." (хахахаха, ще ме убият - бел.ред.)

Преди изборите премиерът на социалистите Луканов беше призовал за коалиция с опозиционни партии, ако неговата Българска социалистическа партия спечели изборите. „Новото правителство“, каза той, „се нуждае от възможно най-широка обществена подкрепа, ако искаме да извършим необходимите промени.“ Сега победил, той повтори призива за коалиция. СДС обаче отхвърли предложението. В БСП обаче имаше елементи, които бяха еднакво против коалицията.

Опозицията отказа да приеме резултата от гласуването. Те бяха във война с правителството. Уличните демонстрации станаха ежедневие, тъй като привържениците на СДС, подкрепяни от голям брой студенти, изградиха барикади и блокираха трафика, а студентите започнаха вълна от стачки и седянки. Много от студентите действаха като част от Федерацията на независимите студентски дружества (или асоциации), която беше сформирана преди изборите. Председателят на студентската група Атанас Кирчев заяви, че организацията разполага с документация за изборни злоупотреби, която скоро ще бъде публично оповестена. Но това изглежда не се е състояло.

Студентските движения бяха сред получателите на безвъзмездни средства на Националния фонд за демокрация (NED) в размер на 100 000 долара „за предоставяне на инфраструктурна подкрепа на Федерацията на независимите студентски сдружения на България за подобряване на нейния капацитет за подготовка за националните избори“. Студентите получиха „факсове, видео и копиращо оборудване, високоговорители, печатарско оборудване и евтини техники за печат“, както и помощта на различни полски съветници, американски юридически съветници и други експерти - най-доброто, което парите от NED могат да се купят.

Първата победа за протестното движение дойде на 6 юли, по-малко от месец след изборите, когато президентът Младенов беше принуден да подаде оставка след седмица протести - включително гладна стачка извън парламента - заради действията си по време на антиправителствена демонстрация предния декември. Оставката му дойде, след като СДС пусна видеокасета, на която Младенов говори с колегите си и се оказва, че казва: „Не трябва ли да вкарваме танковете?“ Каза служител на СДС от оставката, „Ние сме доста щастливи от всичко това. Това хвърли социалистите в хаос."

Демонстрациите, протестите, агитацията продължиха ежедневно през юли. „Център на свободата”, състоящ се от над 60 палатки, беше изграден в центъра на София, окупиран от хора, които казаха, че ще останат там, докато не бъдат отстранени всички висши български политици, служещи при стария комунистически режим. Когато им беше отказано това, което смятат за адекватен достъп до медиите, протестиращите добавиха към исканията си оставката на шефа на българската телевизия. В един момент на улицата е построена огромна церемониална пира, в която са изгорени учебници от комунистическата епоха, както и партийни карти и знамена.

Следващата глава, която падна, беше тази на министъра на вътрешните работи Атанас Смерджиев, който подаде оставка в спор за степента, в която разпитът на бившия диктатор Тодор Живков трябва да бъде публичен или зад затворени врати. Българският народ наистина имаше за какво да протестира; преди всичко бързо намаляващ жизнен стандарт и правителство без президент, което изглежда парализирано и неспособно да предприеме отчаяно необходими реформи. Но въпросът, поставен от някои депутати - тъй като хиляди враждебни демонстранти заобикаляха сградата на парламента по време на аферата Смерджиев - беше „Ще бъдем ли контролирани от улицата?“ „Проблемът“, каза премиерът Луканов, „е дали парламентът е суверенен орган или ще бъдем принудени да вземаме решения под натиск.“ Колата му беше нападната, когато напусна сградата. И накрая, на 1 август шефът на СДС Желю Желев бе избран без опозиция от парламента за нов президент.

Няколко седмици по-късно бе удовлетворено още едно искане на протестиращите. Правителството започна да премахва комунистическите символи, като червени звезди и сърпове, от сгради в София. Но два дни по-късно централата на Социалистическата партия беше запалена, когато около нея се завъртяха 10 000 души. Много от тях нахлуха в сградата и я претърсиха, преди да се превърне в изкормена и овъглена черупка.

Протестното движение в България започваше да се усеща и мирише на общата стачка в Британска Гвиана за сваляне на Чеди Джаган през 1962 г. и кампанията за подкопаване на Салвадор Аленде в Чили в началото на 70-те - и двете операции на ЦРУ - където веднага щом едно искане беше удовлетворено, повдигнати бяха нови, поставиха правителството практически под обсада, надявайки се, че то ще реагира прекалено, и прави невъзможно нормалното управление. В България жените демонстрираха, като чукаха тенджери и тигани, за да обозначат липсата на храна в магазините, точно както жените драматично направиха в Чили, както и в Ямайка и Никарагуа, където ЦРУ също финансира антиправителствени демонстрации.

В Британска Гвиана християнският антикомунистически кръстоносен поход бе дошъл от САЩ, за да разпространява евангелието и парите, а подобни групи създадоха магазин в Ямайка. В България през август представители на Фондацията за свободен конгрес - американска дясна организация с много пари и много антикомунистическа и религиозна идеология, се срещнаха с около една трета от членовете на опозицията в парламента и главния политически съветник на президента Желев. Самият Желев посети офиса на FCF във Вашингтон на следващия месец. FCF - която понякога е получавала пари от Националния фонд за демокрация - беше посетила Съветския съюз и повечето източноевропейски страни през 1989 и 1990 г., предоставяйки добри американски ноу-хау в изборните и политическите техники и за оформяне на обществената политика, както и провеждането на семинари за множеството прелести на свободното предприемачество. Не е известно дали някой от студентите е бил наясно с факта, че един от главните директори на програмата на Източна Европа на FCF Ласло Пастор е човек с истински нацистка биография.

До октомври група американски финансови експерти и икономисти, под егидата на Търговската камара на САЩ, изготви подробен план за превръщането на България в икономика на свободния пазар и предлагането, заедно с графици за изпълнение на плана. Президентът Желев заяви, че е уверен, че българското правителство ще приеме практически всички препоръки, въпреки че БСП има мнозинство в парламента. „Те с нетърпение ще го направят“, каза той, „защото в противен случай правителството ще падне.“

Свидетели и полиция твърдят, че Константин Тренчев, яростен антикомунист, който е висша фигура в СДС и лидер на независимия профсъюз „Подкрепа“, е призовал група хардкор демонстранти да щурмуват сградата на БСП по време на пожара. Той също така призова за прекратяването на парламента и президентското управление, „равностойно на държавен преврат“, обявено от Социалистическата партия. Тренчев се укрива.

Съюзът Подкрепа на Тренчев също беше финансиран от NED - 327 хил. Долара бяха отпуснати „за предоставяне на материална и техническа подкрепа на независимото синдикално движение на България„ Подкрепа “и„ за подпомагане на Подкрепа да организира кампания за обучение на избиратели за местните избори “. Имаше компютри и факс машини и имаше съветници, които да помогнат на съюза да се „организира и да набира сила“, според вицепрезидента на Подкрепа. Помощта е достигнала до Подкрепа чрез Института за свободен синдикат, създаден от AFL-CIO през 1977 г. като приемник на Комитета за свободен профсъюз, създаден през 40-те години за борба с левия синдикализъм в Европа. И FTUC, и FTUI отдавна са имали интимни отношения с ЦРУ.

През първата седмица на ноември няколкостотин студенти окупираха Софийския университет за пореден път, настоявайки сега за преследване, а не само за отстраняване на водещи фигури в бившия комунистически режим, както и за национализиране на активите на Социалистическата партия. Управлението на премиера беше нестабилно. Луканов заплаши да се оттегли, освен ако не получи подкрепа от опозицията в парламента за програмата си за икономическа реформа. От друга страна, СДС настояваше да им бъде позволено да доминира ново коалиционно правителство, като взе премиерството и повечето ключови портфейли. Въпреки че е отворена за коалиция, БСП не би се съгласила да предаде позицията на премиера. Останалите длъжности в кабинета обаче бяха отворени за преговори.

Движението за сваляне на Луканов се ускоряваше. Хиляди маршируваха и призоваха за оставката му. Студентите на университета проведоха митинги, заседания, стачки и протестни пости, като сега настояха да бъдат публикувани имената на всички бивши информатори на тайната полиция в университета. Те обявиха пълното си недоверие в способността на правителството да се справи с политическата и икономическата криза в България и призоваха за „прекратяване на еднопартийното управление“, странно искане в светлината на желанието на Луканов да състави коалиционно правителство. През юни лондонският Гардиън определи Луканов като „впечатляващия български премиер… умел политик, който впечатлява бизнес мениджъри, банкери и консервативни западни политици, като същевременно поддържа подкрепата на хората у дома, дори сред опозицията.“

На 23 ноември Луканов (едва) оцелява във вот за недоверие, което кара СДС да избухне извън парламента, като обяви, че няма да се върне за „неопределен период“. Три дни по-късно трудова организация „Подкрепа“ организира „обща стачка“, макар и не с мнозинство от работниците в страната.

Междувременно студентските протести продължиха, въпреки че някои от исканията им вече бяха частично изпълнени. Социалистическата партия се съгласи да възстанови на държавата 57 процента от активите си, което съответства на субсидии, получени от държавния бюджет при предишния режим. А бившият партиен лидер Тодор Живков вече беше изправен пред съда.

Някои опозиционни лидери не бяха доволни от привидно безграничното студентско протестно движение. Лидерът на СДС Петър Берон призова, че след като България пое по пътя на парламентарната демокрация, студентите трябва да дадат шанс на демокрацията и да не прибягват до заседания. И депутат от СДС добави, че „Социалистите трябва да напуснат законната политическа арена. Те не трябва да бъдат принуждавани да го правят чрез революция. " Студентските ръководители отхвърлиха тези забележки.

Краят за Андрей Луканов дойде на 29 ноември, тъй като стачката се разпространи сред членове на медиите, а хиляди лекари, медицински сестри и учители организираха демонстрации. Той обяви, че тъй като предложената от него икономическа програма не получи широката подкрепа, която поиска, той реши, че е "безполезно да продължава да работи". Ще бъде създадена коалиция, която ще доведе до нови общи избори.

През целия период на протести и сътресения Съединените щати продължиха да оказват финансова помощ на различни опозиционни сили и „прошепнаха съвети как да упражняват натиск върху избраните лидери“. Вицепрезидентът на съюза „Подкрепа“, позовавайки се на американски дипломати, каза: „Искаха да ни помогнат и са помогнали със съвети и стратегия.“ Тази солидарност породи надежди за бъдеща американска помощ. Константин Тренчев, ръководителят на „Подкрепа“, който очевидно не се крие сега, потвърди, че опозиционните активисти са били уверени в повече американска помощ, ако успеят да изтръгнат властта от бившите комунисти.

Тези надежди може би са имали толкова общо с наивността, колкото с американската подкрепа за СДС. Българите, подобно на други източноевропейци и съветски граждани, водиха много захлупен (или задръстен? те и сега не са по-добре, каквото правят тогава, сега приказват и правят същото, 50% МИНИМУМ са с манталитет на млади седесари от 90-те, не са мръднали на косъм - бел.ред.) политически и интелектуален живот.

През 1990 г. тяхната идеологическа изтънченост беше едва над уравнението: ако комунистическото правителство беше лошо, трябва да е било всичко лошо; ако всичко беше лошо, главният му враг сигурно беше всичко добро. Те вярваха в такива неща като: американските правителствени лидери не могат да останат на поста си, ако лъжат хората и че докладите за бездомност и липсата на национално здравно осигуряване в Съединените щати са само „комунистическа пропаганда“.

(тяхната идеологическа изтънченост и сега е толкова, за 30 години нищо друго няма и не успяха да измислят, 30 години 5 пълни простотии повтарят и още по-прости станаха - бел.ред.)

Новият американски посланик Х. Кенет Хил каза, че официалните представители на Вашингтон са дали ясно да се разбере на българските политици, че бъдещата помощ зависи от демократичната реформа и разработването на план за икономическо възстановяване, приемлив за западните кредитори, същите условия, определени в цяла Източна Европа.

Българските социалисти, макар да не се съмняват в ангажимента на Вашингтон за износ на капитализъм, се оплакват, че Съединените щати понякога са нарушили демократичните принципи в работата си срещу лидерството, избрано от българския народ. Един ориентиран към реформата социалистически правителствен служител твърдеше, че американците са реагирали на победата на неговата партия, сякаш представлява провал на американската политика. „Хората от правителството на САЩ не са най-чистите, морални защитници на демокрацията тук“, каза той. „Това, което не може да се направи у дома, може да се измъкне в тази тъмна, изостанала балканска държава.“

В годините след това българският народ, особено учениците, може би са научили нещо, тъй като страната е преминала през познатия вече модел на свободно растящи цени, намаляването на субсидии за основни стоки и комунални услуги, недостиг на всякакъв вид и т.н., докато МВФ и Световната банка искат още повече да затегнат коланите.

(нищо не са научили, човек, същите идиоти са - бел.ред.)

Има политически хаос. СДС дойде на власт на следващите избори (с близка разлика с БСП), но поради пропадналата икономика загуби вот на доверие в парламента, видя целият си кабинет да подава оставка, след това вицепрезидентът, предупреди, че нацията е тръгва към диктатура. Накрая, през юли 1993 г., протестиращите попречиха на президента да влезе в кабинета му за един месец и поискаха оставката му.

През 1994 г. вече можем да прочетем в „Лос Анджелис Таймс“ от техния най-антикомунистически чуждестранен кореспондент:

Условията на живот са толкова по-лоши в ерата на реформата, че българите гледат възхитително на „добрите стари времена на комунизма“, когато ръката на държавата смазва личната свобода, но гарантира, че хората са настанени, наети и имат достатъчно храна.

Но за политиците във Вашингтон важното, идеологическото заключение, беше, че Българската социалистическа партия не може и не би дала шанс да докаже, че демократична, социалистически ориентирана смесена икономика може да успее в Източна Европа, докато капиталистическият модел се проваляше около него.

И очевидно няма да бъде разрешено в близката Албания. На 31 март 1991 г. комунистическото правителство спечели огромно одобрение на изборите там. След това веднага последваха двумесечни масови размирици, включително улични демонстрации и обща стачка, продължила три седмици, която накрая доведе до краха на новия режим до юни. Националният фонд за демокрация също беше там, който предостави 80 000 долара на работното движение и 23 000 долара „за подкрепа на партийните програми за обучение и гражданско образование“.

Главата в оригинал: https://williamblum.org/chapters/killing-hope/bulgaria-albania

< Предишна
Следваща >