И Фейсбук обръща курса

Раздел: Кратки разбори
04.02.2020 г. ▶

В петък (денят на Брекзит) собственикът на Фейсбук Марк Зукърбърг обяви на технологично събитие в Солт Лейк Сити, че платформата му вече ще защитава свободата на словото. Любопитно е, че това изказване не предизвика чак толкова много коментари, а е показателно. Той сподели, че настоящото положение, в което Фейсбук са принуждавани да прилагат прекалена цензура, не може да продължава. Напълно очаквано, списъкът с неща, които е трябвало да трият, е растял все повече и повече с всяка тяхна отстъпка. В резултат и приходите им за последното тримесечие са били доста под очакванията. Зукърбърг каза, че ще продължат да трият съдържание, което може наистина да навреди, но някъде трябва да се тегли чертата, и че не иска неговата платформа да разделя обществото.

Това са, разбира се, хубави думи. Дали обаче ще бъдат приложени на практика? Веднага се появиха подозрения, че Зукърбърг просто лъже, за да смекчи многобройните оплаквания на десни политици и обикновени потребители, че са обект на цензура на платформата му. Или пък че така иска да успокои законодателите-републиканци в САЩ, които имаха намерение да атакуват монополното положение на Фейсбук. Но пък с тези думи той вбесява хората от другата страна на барикадата, които се борят за още и още цензура на мнения, които им се струват обидни, крайно-десни и дори „реч на омразата,“ а обикновено става дума просто за различни от техните политически възгледи, със съществуването на които не могат да се примирят. В последните години ясно се видя, че левите са много по-шумни, истерични, и носят много повече щети на един бизнес, ако решат да насочат „оръжия“ срещу него. Така че по-скоро няма логика Зукърбърг да лъже.

Може би Фейсбук просто разбират накъде отиват нещата в света, и искат да са от първите технологични корпорации, които заемат позиция спрямо новите реалности. Неолибералният политически коректен модел, изкопиран почти дословно от „1984“ на Оруел и водещ до необятна цензура, губи сила все по-отчетливо, дори и в довчерашните си бастиони, като Холивуд. Филмите с насила вкарани мултикултурни персонажи и хора с „нетрадиционна сексуалност“ се провалиха един след друг - дори и най-големите заглавия като „Междузвездни войни“, а малкото излезли, които се обърнаха към времената преди политическата коректност, бяха по-успешни.

Причината за проблемите на идеологията на политическата коректност се таи най-вече в забуксуването и преориентирането на силовия фактор, който я налагаше. Световната хегемония на международните корпорации чрез еднополюсния модел на света с център САЩ се оказа мираж, защото, след наваксването на руснаци и китайци, САЩ вече не е абсолютният военен хегемон, който беше допреди едва 10-15 години. А и неимоверните усилия за налагане на глобализъм, в които страната беше впрегната, изтощиха САЩ, уязвиха тяхната икономика и опоскаха средната класа, и едва Тръмп със значителна промяна на външнополитическия курс успя да даде надежда за възстановяване.

А глобализмът приключи, започна епохата на многополюсния свят с поне три полюса в лицето на САЩ, Русия и Китай. И Фейсбук разбират това, а и вероятно са получили подсказка (не е тайна, че платформата е и инструмент на службите на САЩ, съответно отношенията са близки), че американският геополитически кораб е с безвъзвратно сменен курс и илюзиите за глобализъм са изоставени, поне в средносрочен план. Разбира се, това не означава, че политическата коректност и тълпите от беснеещи мултикултурни активисти от западния свят по социалните мрежи изведнъж ще изчезнат. Със сигурност ще нанесат още доста щети на обществата си, докато идеологията им съвсем изгуби политическа и корпоративна подкрепа. Но тенденциите са ясни, и Фейсбук, като една от най-големите корпорации, няма да пропусне да ги яхне. За тях всичко е бизнес. Малко по-различно е при Гугъл, където вероятно наистина си вярват, че ще могат да променят света чрез подмяната на резултатите при търсене, които са под техен контрол...

Брекзит е факт, сега накъде?

Раздел: Кратки разбори
01.02.2020 г. ▶

Точно в полунощ Централноевропейско време днес се случи събитие с голяма историческа значимост, което европейците чакахме вече 3 години и половина - Брекзит. Великобритания вече не е част от ЕС. След мъчителното за всички шикалкавене на озовалата се не на мястото си Тереза Мей, решителният Борис Джонсън успя най-сетне да изпълни волята на народа си, ясно заявена на референдума през 2016 г. и безусловно препотвърдена на последните парламентарни избори през декември. Изстрадана, но сладка победа за обикновените британци срещу елитите в корпорациите, партиите, медиите и университетите. Рухна митът за хилядолетния брюкселски райх, за достигнатия край на европейската история, и беше даден пример на всички останали членки как могат да се освободят от съюза, когато преценят, че вредите от него вече са станали по-големи от ползите.

Ни най-малко не учудва отговорът на неолибералните пионки в Брюксел, казан в почти прав текст от техния най-отявлен говорител Ги Ферховстад: ще се върви към затягане на възможностите за излизане и изобщо към намаляване и в крайна сметка отнемане на правото за самоуправление от правителствата на страните-членки, в полза на брюкселските бюрократи, за които никой никога не е гласувал. Само фактът, че най-слабата и доказано корумпирана министърка в следвоенната история на Германия, наредила скандал след скандал по време на престоя си в министерството, беше поставена на поста Председател на Европейската комисия, говори предостатъчно за това доколко способни хора са чиновниците в Брюксел.

Европейска федерация, която да заличи европейските народи, поставяйки ги под брюкселския ботуш, е мечтата на Ферховстад и кукловодите му. Федерация, в която неевропейци са добре дошли „да решават демографските проблеми,“ и чийто логичен завършек е халифат, тъй като в сблъсък между две сравними по мащаб цивилизации винаги в историята по-войнствената е подчинявала по-пасивната. Дали това е цел на кукловодите или те наистина си въобразяват, че точно те ще бъдат тези, които ще надхитрят хилядолетната човешка история, и жизнената ислямска култура някак си ще се претопи в самоубиващата се западноевропейска, не е от особено значение.

Разбира се, подобна съдба няма как да сполети ЕС, не и в сегашния му състав. Народите на повечето от страните от Унгария на изток не страдат от самоубийствената апатия на Германия, Франция, Швеция и останалите, и ще се противопоставят решително на подобни планове. Опити на Брюксел да ги подчини още повече несъмнено ще дадат още по-голяма сила на националистическите партии в страните им, и неминуемо Център-Изтокът решително ще тръгне към коренно преобразяване на съюза, пазейки под ръка и варианта за излизане, ако се наложи. Народите на Изток вече добре осъзнаха, че властимащите в съюза ги смятат за втора ръка европейци, „Европа на две скорости“ е фраза, която привлече достатъчно внимание върху себе си. Дори и сред най-оптимистичните към ЕС слоеве на нашите народи вече се изпарява илюзията, че ЕС е воден от някаква човеколюбива добронамереност към нас.

Така че два са реалистичните средносрочни варианти пред ЕС - ботушът, който ще доведе до коренна промяна на съюза или разпад, или кадифената ръкавица - продължаване на сегашното положение с надежда чрез медийно облъчване и други добре изпитани през последните 70 години, но все по-трудно сработващи методи, народите сами да се откажат от националистите и да се върнат към гласуването за „правилните“ хора. И, разбира се, когато това не успява, да се разчита на хора като Курц в Австрия, които едно ще говорят преди избори, но съвсем друго, в угода на Брюксел, ще вършат, като вземат властта. И възможно най-много спънки и протакане, когато хора като Салвини в Италия неизбежно вземат властта.

А какво предстои за Великобритания? (Която впрочем излезе от съюза най-вече заради търговския си дефицит с него, а не заради популизма на Джонсън и Фараж и невежеството на избирателите си, както тръбяха неолибералните медии, но това е друга тема.) Брекзит далеч не решава техните проблеми, които датират от няколко века назад, и са плод на колониалната политика, за която те плащат и, по всичко личи, ще продължат да плащат жестока цена. „Лондон вече не е наистина английски град,“ каза легендарният комик Джон Клийс, за което, разбира се, му бяха лепнати множество обидни епитети, които обаче не успяха да променят правдивостта на думите му. Няколко пъти годишно биват изобличени банди от неевропейци, изнасилвали малолетни и непълнолетни момичета. А полицията си мълчи за тях, за да не я обвинят в „расизъм.“ За сметка на това, вкарва в затвора хората, които си позволят да изнесат публично имената на изнасилвачите, или пък да обиждат неевропейци или хора с „нетрадиционна сексуалност“ с груби съобщения в интернет.

Брекзит няма да реши нито едно от изброените горе неща. Да, Великобритания ще си върне контрола върху границите, но очевидно не се е справяла с тази задача спрямо хора, идващи в страната не по линия на ЕС, и едва ли тази неспособност ще се промени с вълшебство след излизането от съюза. Но това, което Великобритания ще направи, е да се приближи много повече до САЩ, във всяко едно отношение - и икономическо, и военно, и геополитическо. Джонсън и Тръмп се разбират отлично, така че можем да очакваме добър синхрон между двете страни в близко бъдеще. Оформя се презатлантически съюз (любопитно географски подобен на Океания от романа „1984“ на Оруел), а континентална Европа ще трябва да търси себе си вече безвъзвратно без Великобритания.

И може да намери себе си единствено като икономически съюз на независими народи, в който ще бъде уважавано правото на всеки един от тях да се самоуправлява според ценностите си. Впрочем, излизането на Великобритания - държава, която е един от най-големите налагащи, проводници и защитници на неолибералните лъжеценности, подобрява перспективата за сбъдването на този идеал.

Вътрешнополитическа промяна в Русия

Раздел: Кратки разбори
16.01.2020 г. ▶

Вчерашните събития в Русия, влезли в медиите със заглавията за оставката на министър-председателя Медведев и цялото му правителство, са далеч по-мащабни от тази оставка. С предлаганите конституционни промени, Путин иска да намали правомощията на президента и да разшири тези на парламента, давайки на народните представители право не просто да одобряват предложеното от президента правителство, а да избират правителство, което после да бъде само формално одобрено от президента. Имаме обръщане на досегашната ситуация, което е коренна промяна на начина на управление на страната. Също така се предвижда да се запишат изрично в Конституцията правомощия на Държавния съвет, състоящ се от управителите на отделните области в Русия, и той да стане постоянен орган, а не свикван само при нужда, както е сега. Ключовият извод, който може да се направи, е, че Путин все още не е намерил достоен наследник, което може да се превърне в огромен проблем за Русия след време.

Веднага тръгнаха слухове, че Путин ще иска да се настани в Държавния съвет след оттеглянето си от президентския пост, и така да управлява в сянка, докато някой друг се води президент на книга... Но, ако наистина искаше да управлява доживот, Путин спокойно би могъл просто да премахне конституционните ограничения на мандатите за управление на президента. Нещо, което видяхме преди по-малко от 2 години в Китай, и срещу което враговете на Китай нищо не можаха да направят, освен да пуснат няколко протестни статии по медиите си, забравени 3 минути след прочитането. Едва ли е толкова важно за Путин и да управлява, без да се води президент, защото титлата не променя нищо, и враговете му лесно биха прозрели това. По-скоро причината е, че Путин няма достатъчна сигурност в евентуалния си наследник, и иска да ограничи щетите, които по-слаб президент би могъл да нанесе на страната, като раздели властта между няколко човека, знаейки, че със сигурност ще може да разчита на повечето от тях да продължат неговия начин на развитие, който безспорно е успешен на фона на разрухата в страната през 90-те. И така, дори изборът на следващ президент да не се окаже най-удачен, хората на следващите стъпала в стълбицата на властта ще могат да запълнят евентуалните празноти, които такъв избор би оставил. Ако пък наследникът се окаже достоен, Конституцията лесно би могла пак да се промени според новото положение.

Оставката на Медведев, който се смяташе от мнозина за политик с по-либерален уклон, може би показва, че ще се засилят позициите на по-консервативно настроеното крило в партията на Путин Единна Русия. Важно е и да се отбележи, че в проучванията в последните години одобрението лично за Медведев от страна на руския народ постоянно намаляваше. Така че краят на престоя му на този пост със сигурност е добре премислен. Медведев ще бъде преместен на поста заместник-председател на Съвета за сигурност на Русия, председател на който е президентът Путин. А днес за нов министър-председател беше утвърден Михаил Мишустин, досегашният шеф на данъчната служба, почти неизвестен досега, но успял да увеличи многократно събираемостта на данъците в Русия. В близките дни ще станат ясни и новите министри, като няма съмнение, че някои от най-познатите ни лица ще запазят постовете си.

Не трябва да пропускаме обаче и друга изключително важна част от речта на Путин вчера - наблягането на демографията. Путин ясно подчерта, че трябва да се работи за по-висока раждаемост още в най-близко бъдеще, поставяйки цел до края на мандата му през 2024 г. тя да скочи до 1,7 деца средно на майка спрямо сегашните 1,5. Бяха обявени редица мерки в подкрепа на семейството, като повишение на държавната помощ за второ дете, и въвеждане на такава дори и за първо, което ще даде резултат, макар и да не е ясно доколко добър. Във всеки случай е доста важно, че Путин обръща внимание на това. Бъдещето на всяка страна зависи от демографията и един поглед към тези числа в повечето страни от Западна Европа ясно показва, че средносрочното им бъдеще никак не е розово - ако ниската раждаемост при европейците продължи, в съчетание с миграцията от Африка и Близкия Изток, някои страни до 22-и век вече ще са изгубили европейския си облик. Русия иска да направи всичко възможно, за да избегне подобен сценарий. Истината е, че думите на Путин за демографията и решителността за действия в тази насока са много по-важни от оставката на Медведев и останалите неща, на които международната преса обърна внимание.

Убийството на ген. Солеймани

Раздел: Кратки разбори
05.01.2020 г. ▶

Убийството на иранския генерал Солеймани от страна на САЩ е доста плашещо начало на 2020 г. Той беше един от най-важните хора в Иран, и убийството му е тежък удар за страната. С действието си Тръмп изглежда иска да предизвика мощен отговор - достатъчно мощен, за да му развърже ръцете за война срещу Иран. Заканите от страна на Иран веднага дойдоха, но съвсем друг е въпросът дали могат и дали биха искали да ги изпълнят. За персите е пределно ясно какво би последвало при отговор със съответстваща мощ от тяхна страна - война. Война, за която със сигурност са готови, но надали желаят. Война, която САЩ трудно биха могли да приключат бързо, както стана например в Ирак. Би се проточила с години, а съществува и рискът Русия да се намеси на страната на Иран, и да бъде запалена Трета световна война. Но със сигурност разрушителна война за Иран, която те няма как да искат.

Тръмп има достатъчно оправдания за действията си. Скорошното нападение над американското посолство в Ирак от страна на шиити, протестиращи срещу американска бомбардировка, убила 25 техни, които според САЩ са терористи, подкрепяни от Иран, е очевидният повод за този ход на САЩ. Подобен отговор е разбираем - Солеймани се слави като човекът зад кулисите на подобни задгранични операции на Иран, макар и да няма ясни доказателства, че властта в Техеран стои зад нападението над посолството.

Тръмп също така печели точки и на вътрешнополитическата сцена. „Ястребите на войната“ в неговата партия са меко казано доволни и, ако шансът в Сената той да загуби гласуването за отстраняването си досега беше малък, след това убийство вече е почти нулев. „Демократите“ го нападнаха, което естествено не е изненада, но половинчатите им обвинения по този повод само засилват впечатлението, че са объркана партия, вкопчила се в омразата си към Тръмп, която изглежда има все по-малко обосновка, която да спечели някого извън най-верните им гласоподаватели. Да, увеличаването на опасността от война отблъсква част от последователите на Тръмп, които го избраха именно защото той обещаваше САЩ да спрат с безсмислените войни. Но все още война няма.

Важното геополитическо послание на Тръмп е, че САЩ може и като цяло да са в упадък и да се оттеглят от ролята на абсолютен световен хегемон, но все още имат военна сила на върхово равнище, и регионални сили като Иран не трябва да си въобразяват, че ще могат да ги провокират безнаказано.

Сега въпросът е какъв ще бъде отговорът на Иран. Ако те отговорят с нещо подобно като мощ, войната би била неизбежна. А тя за тях не е добър вариант. Тръмп ги е притиснал до стената, и само с умело маневриране могат и да избегнат войната, и да запазят геополитическото си достойнство. Логично би било вместо мощен ответен удар да нанесат няколко по-малки удара по САЩ и дори по-скоро по съюзниците им Израел и Саудитска Арабия. Удари с тактическа стойност, но не и достатъчно мащабни, за да бъде оправдано започването на още една война пред американското общество, станало впрочем доста по-чувствително след лъжата за оръжията за масово поразяване на Ирак. Може би и Тръмп добре разбира това, и войната не е неговата истинска цел, освен ако персите не са достатъчно глупави да я поискат.

Борис Джонсън - Личност на 2019 г. на Буревестник - Български подкаст за геополитика

Раздел: Кратки разбори
30.12.2019 г. ▶

Личност на годината на Буревестник - Български подкаст за геополитика е Борис Джонсън от Великобритания!

Първият ни избор за личност на годината беше доста лесен. Няма друг човек в геополитиката, който да пожъна такъв успех през изминаващата година, както Джонсън. Ключовият момент за него дойде през юли, когато спечели вътрешните избори за водач на Консервативната партия, след оставката на изключително слабата Тереза Мей, чието правителство той напусна година по-рано, след като му дойде до гуша от несъстоятелната позиция на Мей относно Брекзит. При обявяването на кандидатурата си, Джонсън получи силна подкрепа от американския президент Доналд Тръмп, който изрази увереност, че от Джонсън би излязъл силен министър-председател на Великобритания. Още в предварителните кръгове на вътрешните избори той поведе уверено, и в крайна сметка във финала смачка останалия като кандидат на статуквото Хънт (който впрочем е човекът, който го наследи като външен министър в проваленото правителство на Мей) с почти 2/3 от гласовете на редовите членове на партията.

Така Джонсън стана министър-председател, но беше ясно, че с тогавашния парламент трудно можеше да се постигне нещо. Джонсън договори сравнително мека сделка за излизане с ЕС, с надежда, че ще привлече поне част от опозицията да я подкрепи. Но не само, че не успя, а и някои народни представители от собствената му партия му забиха нож в гърба, гласуваха против, и за него беше невъзможно да удържи мнозинство и да осъществи излизането на 31-ви октомври, което обещаваше през лятото. Джонсън осъществи чистка, отстранявайки от партията опълчващите му се по въпроса за Брекзит и отложи с още 3 месеца излизането заради принуда от парламента, но в крайна сметка успя да постигне споразумение с опозицията за свикване на нови избори през декември. Избори, които да бъдат своеобразен втори референдум за Брекзит.

И Джонсън, Консервативната партия и Брекзит спечелиха тези избори безапелационно. След като Партията на труда (т.нар. „лейбъристи“) предаде гласувалите за Брекзит трудещи се в много английски градове (особено на север), обявявайки, че ще подкрепи втори референдум за Брекзит, консерваторите спечелиха дори в десетилетни бастиони на своите противници. В крайна сметка, Джонсън спечели за Консервативната партия най-голямото мнозинство от времето на Маргарет Тачър.

И вече, въоръжен с това мнозинство, Джонсън ще се опита да прокара сделка за излизане на 31-ви януари, която е подобна на предишната, която договори. Все пак, в нея има някои промени - тя е по-твърда и Джонсън очевидно има намерение да защити по-добре интересите на страната си. В парламента тя вече беше одобрена, предстои да видим дали ще бъде приета и в ЕС. Но датата за излизане е твърда и алтернативата пред ЕС е излизане без сделка, което Джонсън не изключва като възможност, не я изключваше и още като обявяваше кандидатурата си. А излизане без сделка е кошмарен вариант не за Великобритания, както глашатаите на статуквото плашеха повече от 3 години, а за ЕС. Така че Борис Джонсън е точно в силната позиция, за която е мечтал.

През 2020 г. ще видим как той ще я развие.