Буревестник - Български подкаст за геополитика

Изтегляне на приложението
Слушайте:     

За контакти: gb.vba@tsacdop.kintseverub
Начало
Кратки разбори
Преводи на чуждестранни статии
< Предишна

Добре дошли в социалната държавна икономика!

Раздел: Преводи на чуждестранни статии
27.07.2020 г.

Томас Щраубхаар в Die Welt
Превод и коментар: Петър Петров
Обнародване на статията: 25.06.2020 г.



С многомилиардни спасителни пакети бюрократите в Берлин и Брюксел разбиват волята за постижение. Недоволството ще кипи, данъчният морал ще изчезва, разбирането за голямото цяло ще бъде изгубено. Докъде може да стигне щедростта в бъдеще?

Социалната държавна икономика пое командването. Тя безкомпромисно изключи пазарната икономика и капитализма. Бюрократите в Берлин или Брюксел имат думата.

Вече те, а не клиентите на място решават, кои компании ще оцелеят, кой, с какви ликвидни инжекции ще бъде спасен, и кой ще бъде оставен да разчита само на себе си.

Те определят, кой бил по-важен за системата, а не желанието на потребителите да плащат цени покриващи разходи за стоки и услуги.

Свежият капитал се предлага не само безплатно в почти неограничена степен, а с новата програма за изкупуване на облигации PEPP (Програма за спешна покупка при пандемия) Европейската централна банка (ЕЦБ) дори обръща основните закони на капитализма с глава надолу. Ако търговските банки вземат пари назаем от ЕЦБ, в момента те не трябва да плащат за тях.

Подаръкът на ЕЦБ кара акционерите на банките да ликуват

Те са възнаграждавани с премия до един процент от взетите заеми. Кой се учудва, че през месец юни 2020г. търговските банки се запасиха с рекордна сума нов капитал от 1,3 трилиона евро?

Без собствени усилия търговските банки успяха да „спечелят” до 13 милиарда евро. Един подарък от ЕЦБ, който накара акционерите на добре позиционираните банки да ликуват. При бедстващите кредитни институции без жизнеспособен бизнес модел обаче той в най-добрия случай помага да се забави донякъде гибелта. Подобен кредитен пазар, защитен от всякакви реални рискове, няма вече въобще нищо общо с капитализма.

Разтърсващо е, с колко много равнодушие и безразличие обществото се примирява с това, че в хода на пандемията се разрушават основите на социалната пазарна икономика.

Това е всичко друго, но не и дреболия, ако се изпепели икономическата система, която не само направи Федералната република икономически силна, но също така оформи обществото като нищо друго и го обедини въпреки всички различия.

Това са съпътстващите щети на една успешна борба срещу пандемията. Това би могло да застраши много повече неща освен просперитета. Освен това ограничава шансовете на нашите внуци за по-добър живот.

Правилно е, че има масови демонстрации за климата и срещу расизма. За социалната пазарна икономика обаче няма протестни маршове. Никой не води кампания за нея - дори и самите бизнес асоциации.

Всички имат други грижи. Всеки се бори, повече или по-малко, егоистично за собственото си икономическо оцеляване. Може би се защитават също интересите на отрасъла или региона, към който човек принадлежи, но не социалната пазарна икономика като цяло.

Единството е най-голямо при взаимно преследване на предимства за сметка на трети, т.е. за още повече държавни гаранции за съществуване, още по-пищни пакети за стимулиране и по-щедри субсидии от публични фондове.

Тук в никакъв случай не става въпрос да се реанимира стара идеологическа културна борба „пазар“ срещу „държава“. Това беше и е дълбоко разбиране за социалната пазарна икономика, че само силната държава може да гарантира свобода на пазарите.

Само тя е в състояние (и има суверенна власт) да гарантира надеждно индивидуални основни права и право на свобода. Трябва да се предотвратят произвола, властта на пазара и злоупотребата с власт, да се активира конкуренцията и да се даде възможност на хората да използват потенциала си.

Правителството и политиката направиха много неща правилно

Държавата трябва ефективно да организира и финансира обществени блага, услуги от общ интерес, инфраструктура, образование, здравеопазване и да осигури повече справедливост чрез данъци и социални помощи.

Особено по време на кризи от държавата се изисква да действа бързо, правилно и по подходящ начин, като авариен работник и котва на стабилността. Не са съществували и не съществуват съмнения относно неизбежната необходимост от една добре функционираща държавност за икономическия просперитет и социалното благополучие. Още по-малко във времена на пандемия.

През последните месеци правителството и политиката направиха някои неща правилно, а някои направиха толкова добре, че много по света завиждат на Германия за нейното управление на кризи.

Хвалебствената песен за държавата обаче не е картбланш за преврат срещу социалната пазарна икономика. Фискалната и паричната политика са затова, за да изгладят икономическите цикли.

В условията на кризи има много причини за намаляване на лихви или данъци и за допълнителни държавни разходи, като например правителствената програма за растеж, за да се стимулира търсенето. Повишеното потребление и инвестициите от частния и публичния сектор трябва да доведат до по-големи продажби и така да се стимулира производството, а в резултат на това да се повиши заетостта.

Щом като обаче държавата особено силно се застъпва за отделни отрасли и концерни или дори инвестира в отделни компании и има думата в ежедневните операции, тогава ѝ липсват съответните умения и достоверност. Тя забравя, че даването на предпочитание на някого винаги означава ощетяване на всички останали.

Трагедия е, че през последните седмици (икономическата) политика в Германия следва намерението „whatever it takes” („каквото е необходимо“) за стабилизиране на икономиката и така застрашава точно това, което твърди, че иска да спаси. Това се дължи на загубата на пропорционалност.

Със самонадеяността на нейните почти неограничени финансови трансакции политиката подкопава в населението всяко приемане на малките жертви, които тя иска от индивида за доброто на всички.

В социалната държавна икономика от периода на пандемията трилионите заместиха милиардите в публичните бюджети. Милионите стават десетични знаци и всичко под това се свежда до незначителни суми.

Как трябва да се чувства един нормален човек пред толкова мащабни финансови транзакции с толкова много нули, който се блъска всеки ден при едноцифрено нетно почасово заплащане, за да може, чрез личния принос, да финансира ежедневието на семейството си?

Колко на сериозно се вземат партньорите за колективно договаряне, които на преговори за заплати се пазарят дни и нощи за цифри далеч зад десетичната запетая и претеглят, дали компромисът все още е поносим за едните и приемлив за другите?

Колко разбиране все още може да се очаква затова, че законното минимално възнаграждение се е повишило от своето въвеждане през 2015г. до 2020г. само точно с 10%, от 8,50 евро на 9,35 евро на час, и че по-нататъшните увеличения трябва да последват само пълзешком, за да не претоварят икономиката?

Как да реагират хората, които сега трябва да кандидатстват за включване в социалната програма Hartz IV, когато им се удостовери, че увеличението от 424 евро на 432 евро било максимално допустимото за държавния бюджет, и че всяко едно евро над ограничението за допълнителен доход трябвало да се взема под внимание?

Колко добро е настроението във фирмите, които в борба за ежедневно оцеляване пресмятат всеки изразходван цент, за да могат да запазят и възнаградят персонала си, когато конкурентите (в други отрасли) са подкрепяни с милиони, ако не и с милиарди?

Докъде ще стигне щедростта в бъдеще?

Който е загрижен за голямото цяло, не бива да изпуска от поглед малкото, местното, общинското. Той трябва да разчита на невидимата ръка на пазарите, а не на контролиращите и често грабещи ръце на политиката.

Индивидуалните усилия и постижения се обезценяват, когато социалната държавна икономика първо взема от хората, при всяка възможност, парите от самостоятелно реализирани доходи, за да ги изсипе после в порядъка на трилиони върху бедстващи фирми или сектори.

Самонаетите, хората на свободна практика, културните, занаятчийските и микро бизнесите или компаниите с едно лице считат за несправедливо, когато при тях данъците, налозите и таксите за закъснение се събират точно до евро и цент, а уж системно важните големи получават държавна гаранция за оцеляване. Когато обаче се провеждат кампании преди избори, малкият и средният бизнес с основание се изтъкват като гръбнакът на икономиката.

Но преди всичко: Докъде ще стигне всъщност щедростта в бъдеще? Валидно ли е утре или вдругиден неограниченото обещание за помощи от социалната държавна икономика, ако следваща криза или пандемия сполети общество и икономика? Ако не, защо не? Не трябва ли пострадалите в бъдеще да се третират по същия начин като днешните жертви? Който отвори кутията на желанията, ще срещне сериозни затруднения при заглушаване на бъдещи претенции.

Социалната държавна икономика разбива готовността за постижение и така отслабва ефективността. Недоволството ще кипи, данъчният морал ще (продължава) да изчезва, разбирането за голямото цяло ще бъде изгубено. Това обаче застрашава не само социалната пазарна икономика.

По принцип това би трябвало да доведе до ерозия на единството и солидарността, също и относно социалната държавна икономика. Първите признаци за това вече могат да се видят днес. Крайно време е да спрем, да се обърнем и да се върнем към социалната пазарна икономика. Само тя гарантира трайно благоденствие за всички.

------------------------------------------------------

(PS. Лично мнение... Беше някъде в началото на 90-те години на миналия век, когато срещнах мой съселянин, около 15 години по-възрастен от мен, който не бях виждал доста време. Заговорихме се и той между другото ме попита, кога беше починал моят баща. Аз му отговорих: „1977г.“. Тогава той каза: „Знаеш ли? Беше сигурно поне 3-4 години преди това. Бяхме се събрали 7-8 човека и си говорехме. Стана въпрос и за политика. Изведнъж баща ти каза: „Комунизмът си заминава, ще рухне икономически.“ Всички се спогледахме, някои се подсмихнаха, но всички мълчаха. Знаеш, как беше през ония години? Кой смееше да си помисли такова нещо, а камо ли да го каже?..“

Баща ми почина на 49-годишна възраст. 17 години беше пенсионер по болест: през 1960г. настинал, последвал много тежък грип, вследствие на който са му били увредени сърцето, белите дробове, черният дроб... По онова време възможностите на медицината са били доста по-ограничени в сравнение с настоящето. Баща ми не можеше да работи. Вървеше бавно, защото се задъхваше. Стремеше се да пие, колкото си може, по-малко течности, защото му се подуваха краката: организмът му не можеше да преработва бързо течности. Той получаваше отначало 10лв на месец пенсия, а по-късно беше увеличена на 15лв. Ако някой се учудва на тези числа, би могъл да се информира в НОИ, какви са били преди години земеделските пенсии по болест в България.

Баща ми не можеше да работи, но затова пък имаше време за четене и с времето в него беше възникнала една неутолима жажда за информация. Четеше книги, всевъзможни вестници... Когато някой се шегуваше и казваше, че вестниците лъжат, баща ми се усмихваше и казваше: „Истината винаги изпъква между редовете на написаните лъжи.“

Той страстно слушаше радио и то предимно „черни станции“- „Свободна Европа“, „БиБиСи“ и „Дойче веле“ на български език. Вечер винаги беше закован пред радиото и търсеше, прехвърляше станция след станция. Радиото бучеше, свиреше, пищеше: по онова време се правеха всевъзможни опити за заглушаване на „черните станции“. На моменти смущенията изчезваха на някоя станция и можеше да се чуе нещо, после пак се появяваха и така...

Най-обичаше да слуша предавания на „черните станции“ свързани с икономика. Слушаше и други предавания, например, свързани с корупция или административни произволи, но често казваше: „Това са дребни неща, които клатят системата, но не могат да я сринат. Икономическите закони ще сринат системата.“ или „Съветския съюз и социалистическият лагер няма да бъдат победени, но ще рухнат, както е рухнала Римската империя.“...

Той не беше стигнал сам до тези изводи, а те бяха направени под влияние на „черните станции“, в чиито предавания ставаше въпрос за икономически закони, за свободна пазарна икономика, за конкуренция...

Покрай него и аз още като дете започнах да надавам ухо и да слушам тези предавания, а по-късно, вече като ученик в техникума и студент, те станаха част от моя живот. А свободната пазарна икономика стана мое убеждение. Не вяра, а убеждение!..

Горната публикация на професор Томас Шраубхар е втората свързана с икономическите процеси, които протичат в момента в Германия и ЕС. (бел.: виж публикация от 1 юни „Мнение... Икономика на вземане... Подаръците за провалилите се отслабват успешните).

Четейки тези публикации аз се връщам към онези предавания на „черните станции“, в които се критикуваше погазването на икономическите закони в бившите социалистически страни. А знаейки, какъв беше краят на командно-административната икономика и наблюдавайки процесите, които се развиват в момента, не мога да не си задам въпроса: „А какво ще беше скорошното отмъщение на икономическите закони?“...

„Свежият капитал се предлага не само безплатно в почти неограничена степен, а с новата програма за изкупуване на облигации PEPP (Програма за спешна покупка при пандемия) Европейската централна банка (ЕЦБ) дори обръща основните закони на капитализма с глава надолу...“.... „Без собствени усилия търговските банки успяха да „спечелят” до 13 милиарда евро. Един подарък от ЕЦБ, който накара акционерите на добре позиционираните банки да ликуват. При бедстващите кредитни институции без жизнеспособен бизнес модел обаче той в най-добрия случай помага да се забави донякъде гибелта. Подобен кредитен пазар, защитен от всякакви реални рискове, няма вече въобще нищо общо с капитализма...“... „Щом като обаче държавата особено силно се застъпва за отделни отрасли и концерни или дори инвестира в отделни компании и има думата в ежедневните операции, тогава ѝ липсват съответните умения и достоверност. Тя забравя, че даването на предпочитание на някого винаги означава ощетяване на всички останали...“... „Със самонадеяността на нейните почти неограничени финансови трансакции политиката подкопава в населението всяко приемане на малките жертви, които тя иска от индивида за доброто на всички...“... „Как трябва да се чувства един нормален човек пред толкова мащабни финансови транзакции с толкова много нули, който се блъска всеки ден при едноцифрено нетно почасово заплащане, за да може, чрез личния принос, да финансира ежедневието на семейството си?..“... „Индивидуалните усилия и постиженията се обезценяват, когато социалната държавна икономика първо взема от хората, при всяка възможност, парите от самостоятелно реализирани доходи, за да ги изсипе после в порядъка на трилиони върху бедстващи фирми или сектори...“... „Докъде ще стигне всъщност щедростта в бъдеще? Валидно ли е утре или вдругиден неограниченото обещание за помощи от социалната държавна икономика, ако следваща криза или пандемия сполети общество и икономика? Ако не, защо не? Не трябва ли пострадалите в бъдеще да се третират по същия начин като днешните жертви? Който отвори кутията на желанията, ще срещне сериозни затруднения при заглушаване на бъдещи претенции...“... „Социалната държавна икономика разбива готовността за постижение и така отслабва ефективността. Недоволството ще кипи, данъчният морал ще (продължава) да изчезва, разбирането за голямото цяло ще бъде изгубено. Това обаче застрашава не само социалната пазарна икономика...“... „Крайно време е да спрем, да се обърнем и да се върнем към социалната пазарна икономика. Само тя гарантира трайно благоденствие за всички.“ (край на цитатите) Сигурно, доблестният професор Томас Шраубхар не е единственият, които прави подобни констатации и задава ред въпроси, които всъщност си мислехме, че принадлежат към миналото. Днес обаче подобни констатации и въпроси тотално се заглушават от майнстрийма, чиито представители явно са забравили или никога не са знаели, на какво всъщност дължат благоденствието си.

Много е комично и същевременно изключително жалко, че медиите, които само до преди година подкрепяха стремежите на немското правителство за нулев дефицит (черна нула), сега неистово ликуват и величаят политиката на безразборно хвърляне на пари?! Каква ли е причината за тази коренна промяна?

„Това обаче застрашава не само социалната пазарна икономика...“ Да, г-н Професор! Всичко това застрашава и морала...

(Оригиналната публикация на немски език и мненията на читателите (155) са достъпни за четене тук: https://www.welt.de/wirtschaft/article210138329/Corona-Hilfen-Jetzt-regiert-die-soziale-Staatswirtschaft.html))


Защо пандемията COVID-19 ще убие глобализацията

Раздел: Преводи на чуждестранни статии
06.04.2020 г.

Грег Шеридън в The Australian
Обнародване на статията: 19.03.2020 г.



Коронавирусът е врагът ловец-убиец на глобализацията. Първата реакция към този вирус трябва да бъде съчувствие и човешка солидарност. Той е, преди всичко, здравна криза. Но ще има дълбоки и продължителни социални, икономически, политически, културни и геостратегически последствия.

И първото е това. COVID-19 ще преобрази, ако дори не убие напълно, глобализацията такава, каквато сме я познавали досега. Вирусът, сам по себе си, е последствие на глобализацията - мигрирал от непослушен прилеп в Ухан в Централен Китай върху 200 хиляди човешки същества (бел.прев. към момента на писане на статията - 19.03.2020 г.) от 100 държави по цялата планета за по-малко от 3 месеца.

Той полетя на крилете на глобализацията, проплава по всеки неин канал, преброди всичките ѝ магистрали. Но целта му е да убие гостоприемника си.

Първо, в центъра на чувството за отговорност за вируса на всеки гражданин е неговото национално правителство. Никой не пита: какво прави по този въпрос регионалната индийскоокеанска организация? Те питат: какво прави Канбера?

Това е глобална пандемия и следователно националните правителства ще трябва да си сътрудничат. Но всяка нация взе свои собствени национални мерки. Когато правителството на Морисън за пръв път забрани директното пътуване към Австралия от Китай, Пекин беше бесен. После много други страни направиха същото.

Епицентърът на кризата сега е в Европа. Справянето с COVID-19 е лошо в Италия и други европейски нации. Това е отчасти, защото странните правила на Европейския съюз ограничават какво може да прави всяка страна. ЕС мисли да си затваря границите. Но европейските нации не могат да си затворят собствените граници. Италия не може да си затвори границите, нито Франция или Испания. (Бел.прев. Ето, че могат. Въпрос на национална политическа воля - в такива моменти правилата на ЕС отиват в коша.)

Колкото по-богато е националното ти правителство, и колкото по-голям суверенитет и истински контрол то упражнява, толкова по-добри са шансовете на страната ти да направи нещо ефективно да забави разпространението на вируса.

Другата критично важна променлива в уравнението е националната здравна система. Често се сравняват статистиките колко легла в интензивните отделения имат страните на глава от населението, и колко пари харчат за грижи в интензивните отделения на глава от населението.

Едно правителство не може в дългосрочен план да харчи пари, ако ги няма. Следователно, кризата с COVID-19, в която много хора ще умрат, които биха могли да бъдат спасени, ако подходящото лечение - основно уреди за обдишване и места за интензивна грижа, би било налично, ще доведе до възраждането на натрупването на национално богатство като основна цел в политиката.

Преразпределението на богатство е цел на всяка интернационалистка идеология и сдружение на планетата. Натрупването на богатство, от друга страна, е винаги национална цел, национален проект.

Тук е дилемата. Богатството на Австралия идва основно от въглища, желязна руда и природен газ. Ако искаш да има пари, които да осигурят легло в интензивното отделение и болница за болните ти майка или баща, това може да дойде само от австралийското правителство.

А правителството може да го набави само, ако има процъфтяващи въглищна, железнорудна и газова промишленост.

Но ако си напълно отдаден на международната цел за нулеви въглеродни емисии до 2050 г., искаш да се отървеш от въглищата, желязната руда и природния газ. Тогава няма да можеш да плащаш за болниците си. Зелените искат да се отърват от тези отрасли.

Може ли да е пълно съвпадение, че в разгара на този вирус правителството на Виктория, в пристъп на здрав разум, тази седмица отмени забраната за проучвания за природен газ в морето? Левите в политиката, и левите в международната общност, вземат богатството на дадена страна за даденост, все едно, че то винаги ще бъде налично. Кризата с COVID-19 ще покаже ясно ограниченията на нашето богатство, като преминаваме през най-тежката ѝ част. Още повече, тя ще нанесе сериозни щети върху икономиката, с голямо покачване на безработицата. Хората ще искат работа и няма да я търсят при ООН, ЕС или договорките за климатичните промени. Те ще искат националното им правителство да създаде условия и работни места.

Опитът с коронавируса ще увеличи силата на националните правителства и ще отслаби глобализацията и по други начини. Често цитирана статия в китайския „Народен ежедневник“ посочва, че Китай произвежда 90% от лекарствата на САЩ и ако САЩ станат твърде враждебни, Китай може да спре да предоставя тези лекарства.

Няма знаци, че Пекин ще направи нещо подобно, но нито една сериозна държава ще иска критично важните ѝ лекарства да зависят от един доставчик, особено такъв, който стратегически може да бъде враждебен.

Ако австралийското правителство утре обявеше, че използва правителствени средства да създаде заводи за производство на ключови лекарства, използвани в Австралия, не би имало никаква забележима политическа съпротива на това.

Структурно, кризата ще доведе до движение на властта в посока държавите. Емануел Макрон, френският президент, е казал на народа си тази седмица, че те са „във война“ с COVID-19. Това е подсказката. Защото има един сигурен победител във войната. Ако нацията не е унищожена, винаги националното правителство излиза от войната по-силно, с нови правомощия и ново превъзходство.

Федералният данък върху доходите е въведен в Австралия през 1915 г., за да помогне за разходите в Първата световна война. В САЩ е въведен от националното правителство през Гражданската война през 1861 г., също за да покрие военните разходи. Във Великобритания е въведен през 1799 г., за да се плати за Наполеоновите войни. В Австралия, данъкът върху доходите става напълно национален, вместо щатски, през Втората световна война. Такива промени никога не се връщат назад. Войната е изключително национално начинание и винаги води до по-голямо съсредоточаване на власт в националното правителство.

В САЩ, Пентагонът стана най-великата организация за проучвания заради нуждите на Втората световна война. Новации, които днес смятаме за въплъщение на свободния капитализъм, като интернет, са изобретени от Пентагона, правителствена служба, като част от усилията за национална отбрана.

В тази страна, най-великият период в граденето на нацията идва при управлението на Робърт Мензийс след Втората световна война. Градове, предградия, напоителни съоръжения, университети, национални институции - Мензийс строи всички тях в целеустремено, съсредоточено усилие да създаде способна, жилава нация.

Урокът, който Мензийс научава от Втората световна война - нуждата да се построи силна нация, нищо чудно да бъде и урокът, който ще научим ние след края на вирусната криза, когато и да е той. По целия смят, дясно-центристката политика вече се преобразяваше от старомоден пазарен либерализъм към по-прагматичен, демократичен национализъм, като при Борис Джонсън, Доналд Тръмп (въпреки всичките му недостатъци), Шинзо Абе, Нарендра Моди и много други.

Това не означава разрушителност за сметка на съседните страни.

Силните, уверени нации могат да си сътрудничат добре.

Но преди всичко, те са нации с национални приоритети, национални личности, национални съдби. Във времена на криза като коронавируса, нацията е тази, която има значение, а не глобализацията.

< Предишна