България, 1990; Албания, 1991: Да научим комунистите какво е демокрация

Раздел: Преводи на чуждестранни статии
13.08.2020 г. ▶

Уилям Блъм в глава от книгата му „Убиваме надеждата: Намеси на американската армия и ЦРУ в други страни след Втората световна война“
Превод и коментари: Ваня Милева
Книгата е публикувана за пръв път през 1995 г.


Коментар: 1997 е пряко следствие на това. Може също да разберем защо нашите синдикати за нищо не стават, какво означава демокрация, защо БСП нямат шанс, ако не са същите като ГЕРБ. Или като СДС. Или като НДСВ. Или като който и да е. Затова са еднакви, защото не може да е иначе. Нашата икономическа политика и нашата външна политика са точно определени от нашите господари и никакви вариации на тема суверенитет или демокрация не се допускат освен, когато не противоречат на интересите на колонизаторите.

Студената война свърши. Силите на западната цивилизация, капитализма и добротата спечелиха. Съветският съюз беше на прага да се разпадне. Комунистическата партия на България беше в немилост. Нейният диктатор от 35 години беше преследван за злоупотреби с власт. Партията беше сменила името си, но това не можеше да заблуди никого. И страната проведе първите си многопартийни избори след 45 години.

И тогава комунистите спечелиха изборите.

За антикомунистите болката беше непоносима. Със сигурност е направена някаква чудовищна космическа грешка, грешка, която не бива да се допуска. Не би трябвало и не би.

Вашингтон изрази интерес рано. През февруари държавният секретар Джеймс Бейкър стана най-високопоставеният американски чиновник, който посети България след Втората световна война. В официалния му график се казва, че е в България да се "среща с опозиционни лидери, както и с правителствени служители". Обикновено, отбелязва New York Times, „визитата трябва да е в обратен ред“.

Бейкър се включи сериозно в разговорите си с опозицията относно политическите стратегии и как да се организират за избори. Той също се обърна към уличен митинг, организиран от опозиционни групи, възхвалявайки и насърчавайки тълпата. В профила на Държавния департамент на България, предаден на репортери, пътуващи с Бейкър, под заглавието „Тип на правителството” беше написано „В преход”.

През май, три седмици преди изборния ден, избухна спор за твърденията на лидера на основната опозиционна група. Петър Берон, секретар на Съюза на демократичните сили, коалиция от 16 партии и движения, заяви, че по време на посещенията на СДС в Европа и Съединените щати много политици обещаха, че няма да предоставят финансова помощ на социалистическа България.

Междувременно Националната фондация за демокрация (NED), специално създаден от Вашингтон фронт на ЦРУ (виж главата за Никарагуа), като финансирането в случая е предимно от Агенцията за международно развитие, наливаше около 2 милиона долара в България, за да повлияе на резултата от изборите , процес, който NED нарича насърчаване на демокрацията (хахахахаха, не мога, ще ме убият - бел.ред.). Това беше еквивалентно на чужда сила, която инжектира над 50 милиона долара в американска предизборна кампания. Един основен получател на тази голяма печалба беше вестникът на опозиционния Съюз на демократичните сили Демокрация, който получи 233 000 долара, „за да му позволи да увеличи размера и тиража си за периода, водещ до националните избори“. Самите СДС получиха още 615 000 долара пари от американски данъкоплатци за „инфраструктурна поддръжка и партийно обучение“… „материална и техническа поддръжка“… и „следизборна помощ за програмата за изграждане на партията на СДС“

Съединените щати не направиха опит да прикрият своето партизанство. На 9 юни, ден преди изборния ден, посланикът на САЩ в България Сол Полански се появи на платформата на митинг на СДС. Полански, чиято ранна кариера в правителството включваше разузнавателни изследвания, беше човек, който се беше запознал повече от ЦРУ. Нещо повече, няколко дни по-рано Държавният департамент предприел необичайната стъпка на публична критика на българското правителство за това, което нарече несправедливо разпределение на ресурсите за новинарски издания, особено вестник за опозиционни вестници, сякаш това не е факт на живот за истински опозиционни сили в САЩ и във всяка друга държава по света. Българското правителство отговори, че опозицията е получила вестник и достъп до излъчваните канали в съответствие със споразумение между страните, като добави, че много от предимствата на социалистическата партия, особено финансовите й резерви, са резултат от членството на партията на един милион, около 1/9 от населението на България. Освен това правителството предостави на печатницата да публикува вестник на СДС и даде на опозиционната коалиция сградата, от която да ръководи своите операции.

Водачеството на социалистите в урните пред разрушилата се икономика обърка СДС, но Българската социалистическа партия има голяма подкрепа сред пенсионери, земеделски работници и индустриалната работна сила, които заедно представляваха над половината от гласоподаващото население. Тези сектори са склонни да свързват БСП със стабилност и партията се възползва от това, сочейки катастрофалните резултати - по-специално безработицата и инфлацията - на „шоковата терапия” в свободната за предприемачество Русия. Въпреки че трите основни партии предлагаха да се премине към пазарна икономика, социалистите настояха промените да бъдат внимателно контролирани. Как това ще се прояви на практика, ако БСП управляваше и трябваше да живее в изключително капиталистически свят, не може да се предвиди. Това, което беше сигурно обаче, беше, че няма начин партия, наречена „Социалистическа“, наскоро омъжена за Съветския съюз, да спечели доверието и подкрепата на Запада.

Както се оказа след втория тур на гласуване, социалистите спечелиха около 47 процента от гласовете и 211 места в 400-местния парламент (Великото народно събрание), с 36 процента и 144 места на СДС. Веднага след първия кръг опозицията излезе на улицата с обвинения в измама, скандирайки „Социалистическа мафия!“ и „Няма да работим за червените!“ Европейските наблюдатели на изборите обаче имаха противни възгледи. „Резултатите… ще отразяват волята на хората“, заяви лидерът на британска делегация за наблюдение.

„Ако опозицията денонсира резултатите като манипулирани, тя не се вписва в това, което видяхме“, заяви делегат на Съвета на Европа.

„Опозицията изглеждат доста лоши губещи“, заключи един западен дипломат.

Тези мнения бяха споделени от стотици наблюдатели, дипломати и парламентаристи от Западна Европа. Въпреки това повечето американски наблюдатели не бяха много щастливи и казаха, че страхът и сплашването, произтичащи от „наследството от 45 години тоталитарно управление“, предизвикаха „психологически“ натиск върху българските избиратели. „Несъмнено имам истински проблеми с това“, каза един от американците. На въпрос дали докладът на екипа му би бил толкова критичен, ако опозицията спечели, той отговори: "Това е добър въпрос." (хахахаха, ще ме убият - бел.ред.)

Преди изборите премиерът на социалистите Луканов беше призовал за коалиция с опозиционни партии, ако неговата Българска социалистическа партия спечели изборите. „Новото правителство“, каза той, „се нуждае от възможно най-широка обществена подкрепа, ако искаме да извършим необходимите промени.“ Сега победил, той повтори призива за коалиция. СДС обаче отхвърли предложението. В БСП обаче имаше елементи, които бяха еднакво против коалицията.

Опозицията отказа да приеме резултата от гласуването. Те бяха във война с правителството. Уличните демонстрации станаха ежедневие, тъй като привържениците на СДС, подкрепяни от голям брой студенти, изградиха барикади и блокираха трафика, а студентите започнаха вълна от стачки и седянки. Много от студентите действаха като част от Федерацията на независимите студентски дружества (или асоциации), която беше сформирана преди изборите. Председателят на студентската група Атанас Кирчев заяви, че организацията разполага с документация за изборни злоупотреби, която скоро ще бъде публично оповестена. Но това изглежда не се е състояло.

Студентските движения бяха сред получателите на безвъзмездни средства на Националния фонд за демокрация (NED) в размер на 100 000 долара „за предоставяне на инфраструктурна подкрепа на Федерацията на независимите студентски сдружения на България за подобряване на нейния капацитет за подготовка за националните избори“. Студентите получиха „факсове, видео и копиращо оборудване, високоговорители, печатарско оборудване и евтини техники за печат“, както и помощта на различни полски съветници, американски юридически съветници и други експерти - най-доброто, което парите от NED могат да се купят.

Първата победа за протестното движение дойде на 6 юли, по-малко от месец след изборите, когато президентът Младенов беше принуден да подаде оставка след седмица протести - включително гладна стачка извън парламента - заради действията си по време на антиправителствена демонстрация предния декември. Оставката му дойде, след като СДС пусна видеокасета, на която Младенов говори с колегите си и се оказва, че казва: „Не трябва ли да вкарваме танковете?“ Каза служител на СДС от оставката, „Ние сме доста щастливи от всичко това. Това хвърли социалистите в хаос."

Демонстрациите, протестите, агитацията продължиха ежедневно през юли. „Център на свободата”, състоящ се от над 60 палатки, беше изграден в центъра на София, окупиран от хора, които казаха, че ще останат там, докато не бъдат отстранени всички висши български политици, служещи при стария комунистически режим. Когато им беше отказано това, което смятат за адекватен достъп до медиите, протестиращите добавиха към исканията си оставката на шефа на българската телевизия. В един момент на улицата е построена огромна церемониална пира, в която са изгорени учебници от комунистическата епоха, както и партийни карти и знамена.

Следващата глава, която падна, беше тази на министъра на вътрешните работи Атанас Смерджиев, който подаде оставка в спор за степента, в която разпитът на бившия диктатор Тодор Живков трябва да бъде публичен или зад затворени врати. Българският народ наистина имаше за какво да протестира; преди всичко бързо намаляващ жизнен стандарт и правителство без президент, което изглежда парализирано и неспособно да предприеме отчаяно необходими реформи. Но въпросът, поставен от някои депутати - тъй като хиляди враждебни демонстранти заобикаляха сградата на парламента по време на аферата Смерджиев - беше „Ще бъдем ли контролирани от улицата?“ „Проблемът“, каза премиерът Луканов, „е дали парламентът е суверенен орган или ще бъдем принудени да вземаме решения под натиск.“ Колата му беше нападната, когато напусна сградата. И накрая, на 1 август шефът на СДС Желю Желев бе избран без опозиция от парламента за нов президент.

Няколко седмици по-късно бе удовлетворено още едно искане на протестиращите. Правителството започна да премахва комунистическите символи, като червени звезди и сърпове, от сгради в София. Но два дни по-късно централата на Социалистическата партия беше запалена, когато около нея се завъртяха 10 000 души. Много от тях нахлуха в сградата и я претърсиха, преди да се превърне в изкормена и овъглена черупка.

Протестното движение в България започваше да се усеща и мирише на общата стачка в Британска Гвиана за сваляне на Чеди Джаган през 1962 г. и кампанията за подкопаване на Салвадор Аленде в Чили в началото на 70-те - и двете операции на ЦРУ - където веднага щом едно искане беше удовлетворено, повдигнати бяха нови, поставиха правителството практически под обсада, надявайки се, че то ще реагира прекалено, и прави невъзможно нормалното управление. В България жените демонстрираха, като чукаха тенджери и тигани, за да обозначат липсата на храна в магазините, точно както жените драматично направиха в Чили, както и в Ямайка и Никарагуа, където ЦРУ също финансира антиправителствени демонстрации.

В Британска Гвиана християнският антикомунистически кръстоносен поход бе дошъл от САЩ, за да разпространява евангелието и парите, а подобни групи създадоха магазин в Ямайка. В България през август представители на Фондацията за свободен конгрес - американска дясна организация с много пари и много антикомунистическа и религиозна идеология, се срещнаха с около една трета от членовете на опозицията в парламента и главния политически съветник на президента Желев. Самият Желев посети офиса на FCF във Вашингтон на следващия месец. FCF - която понякога е получавала пари от Националния фонд за демокрация - беше посетила Съветския съюз и повечето източноевропейски страни през 1989 и 1990 г., предоставяйки добри американски ноу-хау в изборните и политическите техники и за оформяне на обществената политика, както и провеждането на семинари за множеството прелести на свободното предприемачество. Не е известно дали някой от студентите е бил наясно с факта, че един от главните директори на програмата на Източна Европа на FCF Ласло Пастор е човек с истински нацистка биография.

До октомври група американски финансови експерти и икономисти, под егидата на Търговската камара на САЩ, изготви подробен план за превръщането на България в икономика на свободния пазар и предлагането, заедно с графици за изпълнение на плана. Президентът Желев заяви, че е уверен, че българското правителство ще приеме практически всички препоръки, въпреки че БСП има мнозинство в парламента. „Те с нетърпение ще го направят“, каза той, „защото в противен случай правителството ще падне.“

Свидетели и полиция твърдят, че Константин Тренчев, яростен антикомунист, който е висша фигура в СДС и лидер на независимия профсъюз „Подкрепа“, е призовал група хардкор демонстранти да щурмуват сградата на БСП по време на пожара. Той също така призова за прекратяването на парламента и президентското управление, „равностойно на държавен преврат“, обявено от Социалистическата партия. Тренчев се укрива.

Съюзът Подкрепа на Тренчев също беше финансиран от NED - 327 хил. Долара бяха отпуснати „за предоставяне на материална и техническа подкрепа на независимото синдикално движение на България„ Подкрепа “и„ за подпомагане на Подкрепа да организира кампания за обучение на избиратели за местните избори “. Имаше компютри и факс машини и имаше съветници, които да помогнат на съюза да се „организира и да набира сила“, според вицепрезидента на Подкрепа. Помощта е достигнала до Подкрепа чрез Института за свободен синдикат, създаден от AFL-CIO през 1977 г. като приемник на Комитета за свободен профсъюз, създаден през 40-те години за борба с левия синдикализъм в Европа. И FTUC, и FTUI отдавна са имали интимни отношения с ЦРУ.

През първата седмица на ноември няколкостотин студенти окупираха Софийския университет за пореден път, настоявайки сега за преследване, а не само за отстраняване на водещи фигури в бившия комунистически режим, както и за национализиране на активите на Социалистическата партия. Управлението на премиера беше нестабилно. Луканов заплаши да се оттегли, освен ако не получи подкрепа от опозицията в парламента за програмата си за икономическа реформа. От друга страна, СДС настояваше да им бъде позволено да доминира ново коалиционно правителство, като взе премиерството и повечето ключови портфейли. Въпреки че е отворена за коалиция, БСП не би се съгласила да предаде позицията на премиера. Останалите длъжности в кабинета обаче бяха отворени за преговори.

Движението за сваляне на Луканов се ускоряваше. Хиляди маршируваха и призоваха за оставката му. Студентите на университета проведоха митинги, заседания, стачки и протестни пости, като сега настояха да бъдат публикувани имената на всички бивши информатори на тайната полиция в университета. Те обявиха пълното си недоверие в способността на правителството да се справи с политическата и икономическата криза в България и призоваха за „прекратяване на еднопартийното управление“, странно искане в светлината на желанието на Луканов да състави коалиционно правителство. През юни лондонският Гардиън определи Луканов като „впечатляващия български премиер… умел политик, който впечатлява бизнес мениджъри, банкери и консервативни западни политици, като същевременно поддържа подкрепата на хората у дома, дори сред опозицията.“

На 23 ноември Луканов (едва) оцелява във вот за недоверие, което кара СДС да избухне извън парламента, като обяви, че няма да се върне за „неопределен период“. Три дни по-късно трудова организация „Подкрепа“ организира „обща стачка“, макар и не с мнозинство от работниците в страната.

Междувременно студентските протести продължиха, въпреки че някои от исканията им вече бяха частично изпълнени. Социалистическата партия се съгласи да възстанови на държавата 57 процента от активите си, което съответства на субсидии, получени от държавния бюджет при предишния режим. А бившият партиен лидер Тодор Живков вече беше изправен пред съда.

Някои опозиционни лидери не бяха доволни от привидно безграничното студентско протестно движение. Лидерът на СДС Петър Берон призова, че след като България пое по пътя на парламентарната демокрация, студентите трябва да дадат шанс на демокрацията и да не прибягват до заседания. И депутат от СДС добави, че „Социалистите трябва да напуснат законната политическа арена. Те не трябва да бъдат принуждавани да го правят чрез революция. " Студентските ръководители отхвърлиха тези забележки.

Краят за Андрей Луканов дойде на 29 ноември, тъй като стачката се разпространи сред членове на медиите, а хиляди лекари, медицински сестри и учители организираха демонстрации. Той обяви, че тъй като предложената от него икономическа програма не получи широката подкрепа, която поиска, той реши, че е "безполезно да продължава да работи". Ще бъде създадена коалиция, която ще доведе до нови общи избори.

През целия период на протести и сътресения Съединените щати продължиха да оказват финансова помощ на различни опозиционни сили и „прошепнаха съвети как да упражняват натиск върху избраните лидери“. Вицепрезидентът на съюза „Подкрепа“, позовавайки се на американски дипломати, каза: „Искаха да ни помогнат и са помогнали със съвети и стратегия.“ Тази солидарност породи надежди за бъдеща американска помощ. Константин Тренчев, ръководителят на „Подкрепа“, който очевидно не се крие сега, потвърди, че опозиционните активисти са били уверени в повече американска помощ, ако успеят да изтръгнат властта от бившите комунисти.

Тези надежди може би са имали толкова общо с наивността, колкото с американската подкрепа за СДС. Българите, подобно на други източноевропейци и съветски граждани, водиха много захлупен (или задръстен? те и сега не са по-добре, каквото правят тогава, сега приказват и правят същото, 50% МИНИМУМ са с манталитет на млади седесари от 90-те, не са мръднали на косъм - бел.ред.) политически и интелектуален живот.

През 1990 г. тяхната идеологическа изтънченост беше едва над уравнението: ако комунистическото правителство беше лошо, трябва да е било всичко лошо; ако всичко беше лошо, главният му враг сигурно беше всичко добро. Те вярваха в такива неща като: американските правителствени лидери не могат да останат на поста си, ако лъжат хората и че докладите за бездомност и липсата на национално здравно осигуряване в Съединените щати са само „комунистическа пропаганда“.

(тяхната идеологическа изтънченост и сега е толкова, за 30 години нищо друго няма и не успяха да измислят, 30 години 5 пълни простотии повтарят и още по-прости станаха - бел.ред.)

Новият американски посланик Х. Кенет Хил каза, че официалните представители на Вашингтон са дали ясно да се разбере на българските политици, че бъдещата помощ зависи от демократичната реформа и разработването на план за икономическо възстановяване, приемлив за западните кредитори, същите условия, определени в цяла Източна Европа.

Българските социалисти, макар да не се съмняват в ангажимента на Вашингтон за износ на капитализъм, се оплакват, че Съединените щати понякога са нарушили демократичните принципи в работата си срещу лидерството, избрано от българския народ. Един ориентиран към реформата социалистически правителствен служител твърдеше, че американците са реагирали на победата на неговата партия, сякаш представлява провал на американската политика. „Хората от правителството на САЩ не са най-чистите, морални защитници на демокрацията тук“, каза той. „Това, което не може да се направи у дома, може да се измъкне в тази тъмна, изостанала балканска държава.“

В годините след това българският народ, особено учениците, може би са научили нещо, тъй като страната е преминала през познатия вече модел на свободно растящи цени, намаляването на субсидии за основни стоки и комунални услуги, недостиг на всякакъв вид и т.н., докато МВФ и Световната банка искат още повече да затегнат коланите.

(нищо не са научили, човек, същите идиоти са - бел.ред.)

Има политически хаос. СДС дойде на власт на следващите избори (с близка разлика с БСП), но поради пропадналата икономика загуби вот на доверие в парламента, видя целият си кабинет да подава оставка, след това вицепрезидентът, предупреди, че нацията е тръгва към диктатура. Накрая, през юли 1993 г., протестиращите попречиха на президента да влезе в кабинета му за един месец и поискаха оставката му.

През 1994 г. вече можем да прочетем в „Лос Анджелис Таймс“ от техния най-антикомунистически чуждестранен кореспондент:

Условията на живот са толкова по-лоши в ерата на реформата, че българите гледат възхитително на „добрите стари времена на комунизма“, когато ръката на държавата смазва личната свобода, но гарантира, че хората са настанени, наети и имат достатъчно храна.

Но за политиците във Вашингтон важното, идеологическото заключение, беше, че Българската социалистическа партия не може и не би дала шанс да докаже, че демократична, социалистически ориентирана смесена икономика може да успее в Източна Европа, докато капиталистическият модел се проваляше около него.

И очевидно няма да бъде разрешено в близката Албания. На 31 март 1991 г. комунистическото правителство спечели огромно одобрение на изборите там. След това веднага последваха двумесечни масови размирици, включително улични демонстрации и обща стачка, продължила три седмици, която накрая доведе до краха на новия режим до юни. Националният фонд за демокрация също беше там, който предостави 80 000 долара на работното движение и 23 000 долара „за подкрепа на партийните програми за обучение и гражданско образование“.

Главата в оригинал: https://williamblum.org/chapters/killing-hope/bulgaria-albania

Колегите от „Ню Йорк Таймс“ ме наричаха нацистка и расистка

Раздел: Преводи на чуждестранни статии
31.07.2020 г. ▶

Бари Вайс в Die Welt
Превод и коментар: Петър Петров
Обнародване на статията: 15.07.2020 г.


Интелектуално любопитство? Днес това се счита за бреме в „Ню Йорк Таймс“, пише Бари Вайс. Тя беше една от водещите авторки на рубриката „Мнения“. Сега тя подаде своето заявление за напускане. Тук е съдържанието на писмото.

Многоуважаеми А.Г. (бел.: Артър Грег Сулцбъргър-издател на „Ню Йорк Таймс“),

с голяма тъга Ви съобщавам, че ще напусна „Ню Йорк Таймс“.

Преди три години постъпих в редакцията на вестника изпълнена с благодарност и оптимизъм. Аз бях назначена с цел да привлека гласове, които иначе не биха се появили на Вашите страници: млади автори, представители на политическия център, с консервативен начин на мислене и други, които естествено не биха считали „Таймс“ за техен дом.

Причината за тези усилия беше ясна: През 2016г. вестникът не можа да предвиди изхода от изборите. Той нямаше ясна представа за страната, за която дава информации. Дийн Баке и други също са го признавали по различни поводи. Приоритетът в редакция „Мнения“ се състоеше в това да се отстрани този ключов недостатък.

За мен беше чест да бъда част от тези усилия под егидата на Джеймс Бенет. Гордея се с моята работа като авторка и редакторка. Част от тези, които аз можах да спечеля за нашата рубрика „Мнения“, са венецуелският дисидент Уили Артеага, иранският майстор по шах Дорса Дерахшани и християндемократът Дерек Лам от Хонконг. Също: Аяан Хирси Али, Масих Алинеджад, Зайна Арафат, Елна Бейкър, Рейчъл Денхолландер, Мати Фридман, Ник Гилеспи, Хедър Хейинг, Рандал Кенеди, Джулиус Крин, Моника Левински, Глен Лори, Джеси Сингал, Али Суфан, Хлое Валдари, Томас Чатъртън Уилямс, Уесли Ян и много други.

Но поуките, които би трябвало да се извлекат от изборите, поуките за важността да се разбират другите американци, необходимостта, да се противопоставят на политико-социалното племенно мислене и централното значение на свободния обмен на идеи за демократичното общество, не бяха извлечени.

Вместо това един нов консенсус се появи в пресата или може би преди всичко в този вестник, че истината не е процес на колективно откриване, а фиксирано мнение, което вече е известно на няколко просветени, чиито задача е само да повлияят на всички останали.

Twitter не е главата на „Ню Йорк Таймс“. Twitter обаче е станал негов главен редактор. Тъй като стандартите и обичаите на тази платформа станаха тези на вестника, самият вестник все повече се превръща в своеобразна сцена. Темите така са избирани и разказвани, че удовлетворяват само тясно ограничена целева група, вместо да позволят на любознателната читателска публика да се информира за света и след това да направи свои собствени изводи.

Винаги са ме учили, че задачата на журналистите била да нарисуват първата груба скица на историята. Днес обаче самата история не е нищо повече от мимолетен епизод, който се притиска във форма така, щото да съответства на нуждите на даден светоглед.

Моите собствени набези в света на „грешното мислене“ ме направиха цел на постоянен тормоз от колеги, които не са съгласни с моите възгледи. Те ме наричаха нацистка и расистка. Научих се да изтривам коментари затова, как аз „отново пиша за евреи“. Няколко колеги, възприемани като приятелски настроени към мен, бяха тормозени от останалите колеги.

Моята работа и моята личност открито се омаловажават в редакционните комуникационни мрежи, нещо което редовно се взема под внимание от главните редактори. Там някои колеги упорито настояват затова, че трябвало да бъда отстранена като плевел, ако тази компания наистина трябвало да бъде „приобщаваща“, докато други публикуват брадва емоджита до моето име.

Други служители на „Ню Йорк Таймс“ публично ме клеветят в Twitter като лъжец и фанатик, без да се страхуват, че този тормоз би могъл да доведе до санкции. Всъщност това никога не се случва.

За всичко това си има понятия: незаконна дискриминация, враждебна работна среда и преднамерено изхвърляне. Не съм правен експерт, но зная, че всичко това не е наред.

Не разбирам, как Вие бихте могли да допуснете такова поведение във Вашата компания пред очите на целия колектив и обществеността. И със сигурност, не мога да се примиря, как Вие и други лидери на „Таймс“, от една страна, допускате всичко това да се случва, а същевременно ме хвалите на четири очи за куража ми. Появяването на работа като центрист в американски вестник не би трябвало да изисква храброст.

Бих искала да мога да кажа, че моите преживявания са били единичен случай. Но истината е, че интелектуалното любопитство, да не говорим за готовността за поемането на риск, при „Таймс“ е бреме в наши дни. Защо да се поднася нещо, което е неудобно за нашите читатели, защо да се пише нещо дръзко, само за да се премине през процеса на изтръпване, за да се направи идеологически годно, когато можем да си осигурим работните места (и кликванията) с това като публикуваме 4000-то мнение с аргумента, че Доналд Тръмп представлява уникална опасност за страната и света? Ето защо автоцензурата се превърна в норма.

Онези правила, които все още важат в „Таймс“, се прилагат с изключителна субективност. Ако идеологията на даден човек е в съответствие с новото правоверие, той и неговата работа не се поставят под въпрос. Всички останали живеят в страх от дигитален Thunderdome (бел.: известна концепция в хардкор техно и габър музика). Онлайн злобата се оправдава докато е насочена срещу правилните цели.

Становища, които лесно биха били публикувани преди две години, биха причинили днес сериозни проблеми на редактора или автора, а може да струват и работата. Ако някой текст може да предизвика противоположни реакции вътрешно или онлайн, редакторът или авторът избягва да го препоръчва.

Ако човек се почувства достатъчно силен, за да го предложи, бързо ще бъде насочен към по-безопасни пътеки. Ако от време на време действително успее да публикува дадена статия, която не насърчава изрично прогресивни каузи, то чак тогава, след като всеки ред е внимателно редактиран, подробно обсъден и е предвидена възможност за допълнителни промени.

На вестника му бяха нужни два дни и две работни места, за да се каже, че статията на Том Котън „не отговаря на нашите стандарти“. Историята за пътуването за Яфо (бел.: Квартал в Тел Авив, Израел) получи една забележка малко след като се появи, че „важните аспекти на структурата и историята на Яфо са пренебрегнати“. Но все още няма такава уговорка след ласкателното интервю на Черил Страйд с писателката Алис Уокър, горд антисемит, която вярва в гущери илюминати.

Водещата медия „Ню Йорк Таймс“ все повече се превръща във водеща медия за тези, които живеят в далечна галактика, една галактика, която няма нищо общо с ежедневните притеснения на повечето хора. Това е една галактика, в която, само за да спомена няколко примера, съветската космическа програма е хвалена за нейното (полово и етническо) „многообразие“, в която се толерира, че в името на справедливостта личните данни на младите хора се разкриват в Интернет, и че най-лошите кастови системи в човешката история включват Съединените щати наред с нацистка Германия.

И днес все още вярвам, че повечето сътрудници на „Ню Йорк Таймс“ не споделят тези възгледи. Въпреки това те позволяват да бъдат сплашвани от тези, които са застъпници на такива възгледи. Защо? Може би, защото вярват, че крайната цел е справедлива.

Може би, защото вярват, че ще бъдат защитени, ако кимат в знак на съгласие, че валутата на нашата специалност, езикът, е принуден да служи на постоянно променящ се списък от социално приемливи желания. Може би, защото в тази страна има милиони безработни, а те се смятат за късметлии, че имат работа в отрасъл, който познава истински трудови договори.

Или може би е така, защото те знаят: в днешно време вече не могат да се очакват лаврови венци, ако се отстояват принципите във вестника. Така човек само се превръща в мишена. Прекалено умни, за да публикуват нещо вътре в компанията, те ми пишат лично за „новия маккартизъм“, който се е вкоренил във вестника.

Всичко това не обещава нищо добро, още повече за независими млади автори и редактори, които обръщат голямо внимание на това, което трябва да направят, за да продължат кариерата си. Правило първо: Изразявайте мнението си на собствен риск. Правило второ: Никога не рискувайте, да поръчате история, която противоречи на зададения мироглед. Правило трето: Никога не вярвайте на редактор или издател, който ви подтиква да вървите срещу течението. Един ден издателят ще отстъпи пред тълпата, редакторът ще бъде уволнен или заместен, а вие ще останете сам да се справяте със ситуацията.

За млади автори и редактори има една утеха: Въпреки, че местата като „Ню Йорк Таймс“ и други, някога големи журналистически институции, предават техните стандарти и забравят за принципите си, американците все още гладуват за новини, които са точни, за мнения, които са от съществено значение, и за една искрена дискусия.

Всеки ден чувам за такива хора. „Една независима преса не е нито либерален идеал, нито прогресивен идеал или демократичен идеал. Това е един американски идеал“, казахте преди няколко години. Не бих могла да не съм напълно съгласна. Америка е една чудесна страна, която заслужава един чудесен вестник.

Някои от най-талантливите журналисти в света все още работят за този вестник. Точно това прави нелибералната среда особено сърцераздирателна. Аз ще бъда, както винаги, всеотдаен читател на техните творби.

Аз обаче вече не мога да правя това, за което ме наехте-за работата, която Адолф Окс описа в онази известна декларация от 1896 г.: „Да се направи от колоните на „Ню Йорк Таймс“ един форум за обсъждане на всички въпроси от обществено значение и за тази цел да се даде възможност за една интелигентна дискусия от всички нюанси на спектъра от мнения.“

Тази идея на Окс е една от най-добрите, която някога съм срещала. И аз винаги се утешавах с мисълта, че най-добрите идеи печелят. Идеите обаче не могат сами да се наложат. Те имат нужда от глас. Те имат нужда да бъдат чути. Преди всичко те трябва да бъдат подкрепяни от хора, които са готови наистина да ги изживеят.

На Ваше разположение,
Бари

------------------------------------------------------

(PS. Лично мнение... Ето, какво ни казва Уикипедия: „Бари Вейс обявява своето напускане на „Ню Йорк Таймс“ на 14 юли 2020г. публикувайки писмо за оставка на уебсайта си, в което тя критикува „Таймс“, че капитулира пред критиката в Twitter, и затова, че не я подкрепил, когато е била тормозена от колегите си...

На 7 юли редакторът на редакторска страница в „Таймс“, Джеймс Бенет, си подава оставката, след като повече от 1000 служители подписали писмо в знак на протест срещу публикуваното от него мнение на американския сенатор Том Котън казващ, че тъй като „бунтовниците са потопили много американски градове в анархия“, трябвало да бъдат изпратени войници като подкрепление за полицията, за да прекрати насилието. По-късно Бенет заявява, че не бил чел предварително мнението.

Бари Вайс характеризира вътрешната полемика като продължаваща „гражданска война“ между това, което тя нарича младите „воини за социална справедливост“ и това, което тя определя като по-възрастни служители „защитници на свободата на словото“. Тази характеристика била оспорвана от множество други журналисти и писатели на мнения в „Таймс“. Тейлър Лоренц, технологичен репортер, която отразява Интернет културата, го определя като „умишлено невярно представяне“, което игнорира многобройните по-възрастни служители, които се изказали, докато Джамал Джордан, редактор на цифрови разкази в „Таймс“ я критикува, че не е слушала черните си колеги, а вместо това определила техните притеснения като „събудена гражданска война“.“ (край на цитата) (https://en.wikipedia.org/wiki/Bari_Weiss…)...

Сигурно, писмото за напускане на Бари Вайс и информацията в Уикипедия не дават абсолютно пълна представа за конфликта, но явно става въпрос за това, до каква степен е допустимо публикуването на дадено лично мнение. Редакторът Джеймс Бенет си подава оставката, защото 1000 сътрудници на „Ню Йорк Таймс“ не били съгласни с това, че той публикувал мнение на американския сенатор Том Котън?! 1000 човека, повечето от които сигурно журналисти, не използват този случай, за да „размажат“ с публикации сенатора Том Котън, щом са сигурни в тяхната правота, а искат уволнението на човека, който допуснал публикуването?! Журналисти да се страхуват от написан текст?! Ами, това е все едно моряците да се страхуват от морска болест, нали?

Вместо опонентът да бъде „сринат“, щом е допуснал грешка и е публикувал нещо, което не отговаря на реалностите и не би издържало на контрааргументи, се тръгва по най-лекия път: текстът да се изтрие или забрани. Според мотото: „Има текст, има проблем, няма текст, няма проблем“. Това май много напомня на девиза на един много известен в миналото и сега грузинец, нали?..

Опитах се да намеря нещо на български език в Интернет свързано с Бари Вайс. Оказа се, че само един сайт classa.bg споменава за нея и нейното напускане. Нищо друго?! Много публикации на руски език за случая, но почти нищо на български език?! Дали това е случайно? Нима няма някоя медия, която да се заинтересува от случая и да поднесе на аудиторията тази информация, която изключително много засяга медийната среда? Българските медии не се интересуват от това, което се случва в медия като „Ню Йорк Таймс“? Руските медии надълго и на широко обсъждат случая, а българските мълчат?! За руските медии вече е ясно: по този начин те просто искат да кажат, че и в американските медии условията са такива, както са в руските.

Нашите обаче мълчат?! Явно им е казано, че трябва да не се споменава за случая. Иначе не можем да си отговорим на въпроса, как толкова много медии ще мълчат „в хор“. Как не се намериха поне няколко да кажат: „Видите ли, ние ви даваме информация различна от другите колеги?“ И така, разбира се, да спечелят повече читатели, нали? Логично е, ама понякога явно се печели повече, когато не се съобщава нещо. Нали не е случайно, че Бари Вайс казва: „Ето защо автоцензурата се превърна в норма.“ Това е, просто пореден случай на автоцензура.

Много се спекулира с това, че България била класирана на 111 място по отношение свобода на медиите. Има ли цензура в България? Под цензура се разбира това, тя да е организирана от управляващите. Категорично не!

За жалост повечето от нашите медии и журналисти не се страхуват от цензурата, а от цената. Цената е важна за тях, на която могат да се продадат на даващите субсидии и поръчки под формата на най-различни програми. За да си повишат тази цена, те си слагат главата в хомота на автоцензурата. Това е бичът за журналисти и медии у нас: автоцензурата. Тя ги кара да забраняват, да трият и да блокират всичко, което не би се харесало на даващите парите. И понеже нашите управляващи не биха могли да удовлетворят нарастващите желания на всички медии, до една, има и много такива, които приемат това като липса на свобода на медиите. Не, цензура в България няма! Има под път и над път автоцензура!

Ако даден журналист си налага автоцензура, той постепенно губи способността си да дискутира и започва всячески да се опитва да цензурира останалите. Вместо да се влиза в една нормална дискусия се призовава към забрана, триене, блокиране... Журналистът се страхува от написаното?! Страхува се от собствения си текст, защото добре знае, че не би издържал, ако бъдат допуснати контрааргументи. Страхува се и от чуждия текст, защото или няма контрааргументи, или ако ги има не знае, как те ще бъдат приети от спонсорите. Журналисти стегнати в корсета на автоцензурата?!..

До вчера имах един ФБ приятел: един наш небезизвестен журналист. Вчера ми се обади с бележка по месинджъра и ми писа, че нещо не му харесвали моите публикации. Заплаши ме с блокиране, защото блокирал „крайно невъзпитани индивиди и измамници“. Отговорих му: „Ами, много добре ще говори за Вас, ако ме наредите между измамниците.“ Той написа: „Съжалявам. Не Ви нареждам между измамниците, а между досадниците. И между невъзпитаните, защото при тези обстоятелства би трябвало да се извините.“ И ме блокира: вече не сме ФБ приятели. Но ФБ приятелството е по желание на двете страни, затова проблем няма. Проблемът обаче се състой в това, че журналистът не използва някакви контрааргументи, щом не му харесва дадена публикация или мнение, а веднага тръгва да трие и блокира. Тава е най-лесното г-н Ж. (засега ще спестя името)! Това го могат и децата. Щом не Ви харесват моите публикации, пишете критични коментари! Аз никога, при никакви обстоятелства, не бих изтрил коментар, който е критичен спрямо някоя моя публикация! Напротив: радвам се на обоснованите контрааргументи, защото те ми помагат да избягвам в бъдеще допуснатите грешки...

„Вместо това един нов консенсус се появи в пресата или може би преди всичко в този вестник, че истината не е процес на колективно откриване, а фиксирано мнение, което вече е известно на няколко просветени, чиито задача е само да повлияят на всички останали....

Темите така са избирани и разказвани, че удовлетворяват само тясно ограничена целева група, вместо да позволят на любознателната читателска публика да се информира за света и след това да направи свои собствени изводи...

Винаги са ме учили, че задачата на журналистите била да нарисуват първата груба скица на историята. Днес обаче самата история не е нищо повече от мимолетен епизод, който се притиска във форма така, щото да съответства на нуждите на даден светоглед...“ (край на цитатите) Тези няколко цитата от писмото на Бари Вайс дават много храна за размисъл затова, какво би трябвало да изискваме от медиите, за да не бъдем възприемани просто като една инертна маса поглъщаща манипулации от всякакъв вид...)

Оригинална статия: https://www.welt.de/debatte/kommentare/plus211637681/Bari-Weiss-Die-Wahrheit-steht-bei-der-New-York-Times-vorher-schon-fest.html

Добре дошли в социалната държавна икономика!

Раздел: Преводи на чуждестранни статии
27.07.2020 г. ▶

Томас Щраубхаар в Die Welt
Превод и коментар: Петър Петров
Обнародване на статията: 25.06.2020 г.


С многомилиардни спасителни пакети бюрократите в Берлин и Брюксел разбиват волята за постижение. Недоволството ще кипи, данъчният морал ще изчезва, разбирането за голямото цяло ще бъде изгубено. Докъде може да стигне щедростта в бъдеще?

Социалната държавна икономика пое командването. Тя безкомпромисно изключи пазарната икономика и капитализма. Бюрократите в Берлин или Брюксел имат думата.

Вече те, а не клиентите на място решават, кои компании ще оцелеят, кой, с какви ликвидни инжекции ще бъде спасен, и кой ще бъде оставен да разчита само на себе си.

Те определят, кой бил по-важен за системата, а не желанието на потребителите да плащат цени покриващи разходи за стоки и услуги.

Свежият капитал се предлага не само безплатно в почти неограничена степен, а с новата програма за изкупуване на облигации PEPP (Програма за спешна покупка при пандемия) Европейската централна банка (ЕЦБ) дори обръща основните закони на капитализма с глава надолу. Ако търговските банки вземат пари назаем от ЕЦБ, в момента те не трябва да плащат за тях.

Подаръкът на ЕЦБ кара акционерите на банките да ликуват

Те са възнаграждавани с премия до един процент от взетите заеми. Кой се учудва, че през месец юни 2020г. търговските банки се запасиха с рекордна сума нов капитал от 1,3 трилиона евро?

Без собствени усилия търговските банки успяха да „спечелят” до 13 милиарда евро. Един подарък от ЕЦБ, който накара акционерите на добре позиционираните банки да ликуват. При бедстващите кредитни институции без жизнеспособен бизнес модел обаче той в най-добрия случай помага да се забави донякъде гибелта. Подобен кредитен пазар, защитен от всякакви реални рискове, няма вече въобще нищо общо с капитализма.

Разтърсващо е, с колко много равнодушие и безразличие обществото се примирява с това, че в хода на пандемията се разрушават основите на социалната пазарна икономика.

Това е всичко друго, но не и дреболия, ако се изпепели икономическата система, която не само направи Федералната република икономически силна, но също така оформи обществото като нищо друго и го обедини въпреки всички различия.

Това са съпътстващите щети на една успешна борба срещу пандемията. Това би могло да застраши много повече неща освен просперитета. Освен това ограничава шансовете на нашите внуци за по-добър живот.

Правилно е, че има масови демонстрации за климата и срещу расизма. За социалната пазарна икономика обаче няма протестни маршове. Никой не води кампания за нея - дори и самите бизнес асоциации.

Всички имат други грижи. Всеки се бори, повече или по-малко, егоистично за собственото си икономическо оцеляване. Може би се защитават също интересите на отрасъла или региона, към който човек принадлежи, но не социалната пазарна икономика като цяло.

Единството е най-голямо при взаимно преследване на предимства за сметка на трети, т.е. за още повече държавни гаранции за съществуване, още по-пищни пакети за стимулиране и по-щедри субсидии от публични фондове.

Тук в никакъв случай не става въпрос да се реанимира стара идеологическа културна борба „пазар“ срещу „държава“. Това беше и е дълбоко разбиране за социалната пазарна икономика, че само силната държава може да гарантира свобода на пазарите.

Само тя е в състояние (и има суверенна власт) да гарантира надеждно индивидуални основни права и право на свобода. Трябва да се предотвратят произвола, властта на пазара и злоупотребата с власт, да се активира конкуренцията и да се даде възможност на хората да използват потенциала си.

Правителството и политиката направиха много неща правилно

Държавата трябва ефективно да организира и финансира обществени блага, услуги от общ интерес, инфраструктура, образование, здравеопазване и да осигури повече справедливост чрез данъци и социални помощи.

Особено по време на кризи от държавата се изисква да действа бързо, правилно и по подходящ начин, като авариен работник и котва на стабилността. Не са съществували и не съществуват съмнения относно неизбежната необходимост от една добре функционираща държавност за икономическия просперитет и социалното благополучие. Още по-малко във времена на пандемия.

През последните месеци правителството и политиката направиха някои неща правилно, а някои направиха толкова добре, че много по света завиждат на Германия за нейното управление на кризи.

Хвалебствената песен за държавата обаче не е картбланш за преврат срещу социалната пазарна икономика. Фискалната и паричната политика са затова, за да изгладят икономическите цикли.

В условията на кризи има много причини за намаляване на лихви или данъци и за допълнителни държавни разходи, като например правителствената програма за растеж, за да се стимулира търсенето. Повишеното потребление и инвестициите от частния и публичния сектор трябва да доведат до по-големи продажби и така да се стимулира производството, а в резултат на това да се повиши заетостта.

Щом като обаче държавата особено силно се застъпва за отделни отрасли и концерни или дори инвестира в отделни компании и има думата в ежедневните операции, тогава ѝ липсват съответните умения и достоверност. Тя забравя, че даването на предпочитание на някого винаги означава ощетяване на всички останали.

Трагедия е, че през последните седмици (икономическата) политика в Германия следва намерението „whatever it takes” („каквото е необходимо“) за стабилизиране на икономиката и така застрашава точно това, което твърди, че иска да спаси. Това се дължи на загубата на пропорционалност.

Със самонадеяността на нейните почти неограничени финансови трансакции политиката подкопава в населението всяко приемане на малките жертви, които тя иска от индивида за доброто на всички.

В социалната държавна икономика от периода на пандемията трилионите заместиха милиардите в публичните бюджети. Милионите стават десетични знаци и всичко под това се свежда до незначителни суми.

Как трябва да се чувства един нормален човек пред толкова мащабни финансови транзакции с толкова много нули, който се блъска всеки ден при едноцифрено нетно почасово заплащане, за да може, чрез личния принос, да финансира ежедневието на семейството си?

Колко на сериозно се вземат партньорите за колективно договаряне, които на преговори за заплати се пазарят дни и нощи за цифри далеч зад десетичната запетая и претеглят, дали компромисът все още е поносим за едните и приемлив за другите?

Колко разбиране все още може да се очаква затова, че законното минимално възнаграждение се е повишило от своето въвеждане през 2015г. до 2020г. само точно с 10%, от 8,50 евро на 9,35 евро на час, и че по-нататъшните увеличения трябва да последват само пълзешком, за да не претоварят икономиката?

Как да реагират хората, които сега трябва да кандидатстват за включване в социалната програма Hartz IV, когато им се удостовери, че увеличението от 424 евро на 432 евро било максимално допустимото за държавния бюджет, и че всяко едно евро над ограничението за допълнителен доход трябвало да се взема под внимание?

Колко добро е настроението във фирмите, които в борба за ежедневно оцеляване пресмятат всеки изразходван цент, за да могат да запазят и възнаградят персонала си, когато конкурентите (в други отрасли) са подкрепяни с милиони, ако не и с милиарди?

Докъде ще стигне щедростта в бъдеще?

Който е загрижен за голямото цяло, не бива да изпуска от поглед малкото, местното, общинското. Той трябва да разчита на невидимата ръка на пазарите, а не на контролиращите и често грабещи ръце на политиката.

Индивидуалните усилия и постижения се обезценяват, когато социалната държавна икономика първо взема от хората, при всяка възможност, парите от самостоятелно реализирани доходи, за да ги изсипе после в порядъка на трилиони върху бедстващи фирми или сектори.

Самонаетите, хората на свободна практика, културните, занаятчийските и микро бизнесите или компаниите с едно лице считат за несправедливо, когато при тях данъците, налозите и таксите за закъснение се събират точно до евро и цент, а уж системно важните големи получават държавна гаранция за оцеляване. Когато обаче се провеждат кампании преди избори, малкият и средният бизнес с основание се изтъкват като гръбнакът на икономиката.

Но преди всичко: Докъде ще стигне всъщност щедростта в бъдеще? Валидно ли е утре или вдругиден неограниченото обещание за помощи от социалната държавна икономика, ако следваща криза или пандемия сполети общество и икономика? Ако не, защо не? Не трябва ли пострадалите в бъдеще да се третират по същия начин като днешните жертви? Който отвори кутията на желанията, ще срещне сериозни затруднения при заглушаване на бъдещи претенции.

Социалната държавна икономика разбива готовността за постижение и така отслабва ефективността. Недоволството ще кипи, данъчният морал ще (продължава) да изчезва, разбирането за голямото цяло ще бъде изгубено. Това обаче застрашава не само социалната пазарна икономика.

По принцип това би трябвало да доведе до ерозия на единството и солидарността, също и относно социалната държавна икономика. Първите признаци за това вече могат да се видят днес. Крайно време е да спрем, да се обърнем и да се върнем към социалната пазарна икономика. Само тя гарантира трайно благоденствие за всички.

------------------------------------------------------

(PS. Лично мнение... Беше някъде в началото на 90-те години на миналия век, когато срещнах мой съселянин, около 15 години по-възрастен от мен, който не бях виждал доста време. Заговорихме се и той между другото ме попита, кога беше починал моят баща. Аз му отговорих: „1977г.“. Тогава той каза: „Знаеш ли? Беше сигурно поне 3-4 години преди това. Бяхме се събрали 7-8 човека и си говорехме. Стана въпрос и за политика. Изведнъж баща ти каза: „Комунизмът си заминава, ще рухне икономически.“ Всички се спогледахме, някои се подсмихнаха, но всички мълчаха. Знаеш, как беше през ония години? Кой смееше да си помисли такова нещо, а камо ли да го каже?..“

Баща ми почина на 49-годишна възраст. 17 години беше пенсионер по болест: през 1960г. настинал, последвал много тежък грип, вследствие на който са му били увредени сърцето, белите дробове, черният дроб... По онова време възможностите на медицината са били доста по-ограничени в сравнение с настоящето. Баща ми не можеше да работи. Вървеше бавно, защото се задъхваше. Стремеше се да пие, колкото си може, по-малко течности, защото му се подуваха краката: организмът му не можеше да преработва бързо течности. Той получаваше отначало 10лв на месец пенсия, а по-късно беше увеличена на 15лв. Ако някой се учудва на тези числа, би могъл да се информира в НОИ, какви са били преди години земеделските пенсии по болест в България.

Баща ми не можеше да работи, но затова пък имаше време за четене и с времето в него беше възникнала една неутолима жажда за информация. Четеше книги, всевъзможни вестници... Когато някой се шегуваше и казваше, че вестниците лъжат, баща ми се усмихваше и казваше: „Истината винаги изпъква между редовете на написаните лъжи.“

Той страстно слушаше радио и то предимно „черни станции“- „Свободна Европа“, „БиБиСи“ и „Дойче веле“ на български език. Вечер винаги беше закован пред радиото и търсеше, прехвърляше станция след станция. Радиото бучеше, свиреше, пищеше: по онова време се правеха всевъзможни опити за заглушаване на „черните станции“. На моменти смущенията изчезваха на някоя станция и можеше да се чуе нещо, после пак се появяваха и така...

Най-обичаше да слуша предавания на „черните станции“ свързани с икономика. Слушаше и други предавания, например, свързани с корупция или административни произволи, но често казваше: „Това са дребни неща, които клатят системата, но не могат да я сринат. Икономическите закони ще сринат системата.“ или „Съветския съюз и социалистическият лагер няма да бъдат победени, но ще рухнат, както е рухнала Римската империя.“...

Той не беше стигнал сам до тези изводи, а те бяха направени под влияние на „черните станции“, в чиито предавания ставаше въпрос за икономически закони, за свободна пазарна икономика, за конкуренция...

Покрай него и аз още като дете започнах да надавам ухо и да слушам тези предавания, а по-късно, вече като ученик в техникума и студент, те станаха част от моя живот. А свободната пазарна икономика стана мое убеждение. Не вяра, а убеждение!..

Горната публикация на професор Томас Шраубхар е втората свързана с икономическите процеси, които протичат в момента в Германия и ЕС. (бел.: виж публикация от 1 юни „Мнение... Икономика на вземане... Подаръците за провалилите се отслабват успешните).

Четейки тези публикации аз се връщам към онези предавания на „черните станции“, в които се критикуваше погазването на икономическите закони в бившите социалистически страни. А знаейки, какъв беше краят на командно-административната икономика и наблюдавайки процесите, които се развиват в момента, не мога да не си задам въпроса: „А какво ще беше скорошното отмъщение на икономическите закони?“...

„Свежият капитал се предлага не само безплатно в почти неограничена степен, а с новата програма за изкупуване на облигации PEPP (Програма за спешна покупка при пандемия) Европейската централна банка (ЕЦБ) дори обръща основните закони на капитализма с глава надолу...“.... „Без собствени усилия търговските банки успяха да „спечелят” до 13 милиарда евро. Един подарък от ЕЦБ, който накара акционерите на добре позиционираните банки да ликуват. При бедстващите кредитни институции без жизнеспособен бизнес модел обаче той в най-добрия случай помага да се забави донякъде гибелта. Подобен кредитен пазар, защитен от всякакви реални рискове, няма вече въобще нищо общо с капитализма...“... „Щом като обаче държавата особено силно се застъпва за отделни отрасли и концерни или дори инвестира в отделни компании и има думата в ежедневните операции, тогава ѝ липсват съответните умения и достоверност. Тя забравя, че даването на предпочитание на някого винаги означава ощетяване на всички останали...“... „Със самонадеяността на нейните почти неограничени финансови трансакции политиката подкопава в населението всяко приемане на малките жертви, които тя иска от индивида за доброто на всички...“... „Как трябва да се чувства един нормален човек пред толкова мащабни финансови транзакции с толкова много нули, който се блъска всеки ден при едноцифрено нетно почасово заплащане, за да може, чрез личния принос, да финансира ежедневието на семейството си?..“... „Индивидуалните усилия и постиженията се обезценяват, когато социалната държавна икономика първо взема от хората, при всяка възможност, парите от самостоятелно реализирани доходи, за да ги изсипе после в порядъка на трилиони върху бедстващи фирми или сектори...“... „Докъде ще стигне всъщност щедростта в бъдеще? Валидно ли е утре или вдругиден неограниченото обещание за помощи от социалната държавна икономика, ако следваща криза или пандемия сполети общество и икономика? Ако не, защо не? Не трябва ли пострадалите в бъдеще да се третират по същия начин като днешните жертви? Който отвори кутията на желанията, ще срещне сериозни затруднения при заглушаване на бъдещи претенции...“... „Социалната държавна икономика разбива готовността за постижение и така отслабва ефективността. Недоволството ще кипи, данъчният морал ще (продължава) да изчезва, разбирането за голямото цяло ще бъде изгубено. Това обаче застрашава не само социалната пазарна икономика...“... „Крайно време е да спрем, да се обърнем и да се върнем към социалната пазарна икономика. Само тя гарантира трайно благоденствие за всички.“ (край на цитатите) Сигурно, доблестният професор Томас Шраубхар не е единственият, които прави подобни констатации и задава ред въпроси, които всъщност си мислехме, че принадлежат към миналото. Днес обаче подобни констатации и въпроси тотално се заглушават от майнстрийма, чиито представители явно са забравили или никога не са знаели, на какво всъщност дължат благоденствието си.

Много е комично и същевременно изключително жалко, че медиите, които само до преди година подкрепяха стремежите на немското правителство за нулев дефицит (черна нула), сега неистово ликуват и величаят политиката на безразборно хвърляне на пари?! Каква ли е причината за тази коренна промяна?

„Това обаче застрашава не само социалната пазарна икономика...“ Да, г-н Професор! Всичко това застрашава и морала...

(Оригиналната публикация на немски език и мненията на читателите (155) са достъпни за четене тук: https://www.welt.de/wirtschaft/article210138329/Corona-Hilfen-Jetzt-regiert-die-soziale-Staatswirtschaft.html))

Защо пандемията COVID-19 ще убие глобализацията

Раздел: Преводи на чуждестранни статии
06.04.2020 г. ▶

Грег Шеридън в The Australian
Обнародване на статията: 19.03.2020 г.


Коронавирусът е врагът ловец-убиец на глобализацията. Първата реакция към този вирус трябва да бъде съчувствие и човешка солидарност. Той е, преди всичко, здравна криза. Но ще има дълбоки и продължителни социални, икономически, политически, културни и геостратегически последствия.

И първото е това. COVID-19 ще преобрази, ако дори не убие напълно, глобализацията такава, каквато сме я познавали досега. Вирусът, сам по себе си, е последствие на глобализацията - мигрирал от непослушен прилеп в Ухан в Централен Китай върху 200 хиляди човешки същества (бел.прев. към момента на писане на статията - 19.03.2020 г.) от 100 държави по цялата планета за по-малко от 3 месеца.

Той полетя на крилете на глобализацията, проплава по всеки неин канал, преброди всичките ѝ магистрали. Но целта му е да убие гостоприемника си.

Първо, в центъра на чувството за отговорност за вируса на всеки гражданин е неговото национално правителство. Никой не пита: какво прави по този въпрос регионалната индийскоокеанска организация? Те питат: какво прави Канбера?

Това е глобална пандемия и следователно националните правителства ще трябва да си сътрудничат. Но всяка нация взе свои собствени национални мерки. Когато правителството на Морисън за пръв път забрани директното пътуване към Австралия от Китай, Пекин беше бесен. После много други страни направиха същото.

Епицентърът на кризата сега е в Европа. Справянето с COVID-19 е лошо в Италия и други европейски нации. Това е отчасти, защото странните правила на Европейския съюз ограничават какво може да прави всяка страна. ЕС мисли да си затваря границите. Но европейските нации не могат да си затворят собствените граници. Италия не може да си затвори границите, нито Франция или Испания. (Бел.прев. Ето, че могат. Въпрос на национална политическа воля - в такива моменти правилата на ЕС отиват в коша.)

Колкото по-богато е националното ти правителство, и колкото по-голям суверенитет и истински контрол то упражнява, толкова по-добри са шансовете на страната ти да направи нещо ефективно да забави разпространението на вируса.

Другата критично важна променлива в уравнението е националната здравна система. Често се сравняват статистиките колко легла в интензивните отделения имат страните на глава от населението, и колко пари харчат за грижи в интензивните отделения на глава от населението.

Едно правителство не може в дългосрочен план да харчи пари, ако ги няма. Следователно, кризата с COVID-19, в която много хора ще умрат, които биха могли да бъдат спасени, ако подходящото лечение - основно уреди за обдишване и места за интензивна грижа, би било налично, ще доведе до възраждането на натрупването на национално богатство като основна цел в политиката.

Преразпределението на богатство е цел на всяка интернационалистка идеология и сдружение на планетата. Натрупването на богатство, от друга страна, е винаги национална цел, национален проект.

Тук е дилемата. Богатството на Австралия идва основно от въглища, желязна руда и природен газ. Ако искаш да има пари, които да осигурят легло в интензивното отделение и болница за болните ти майка или баща, това може да дойде само от австралийското правителство.

А правителството може да го набави само, ако има процъфтяващи въглищна, железнорудна и газова промишленост.

Но ако си напълно отдаден на международната цел за нулеви въглеродни емисии до 2050 г., искаш да се отървеш от въглищата, желязната руда и природния газ. Тогава няма да можеш да плащаш за болниците си. Зелените искат да се отърват от тези отрасли.

Може ли да е пълно съвпадение, че в разгара на този вирус правителството на Виктория, в пристъп на здрав разум, тази седмица отмени забраната за проучвания за природен газ в морето? Левите в политиката, и левите в международната общност, вземат богатството на дадена страна за даденост, все едно, че то винаги ще бъде налично. Кризата с COVID-19 ще покаже ясно ограниченията на нашето богатство, като преминаваме през най-тежката ѝ част. Още повече, тя ще нанесе сериозни щети върху икономиката, с голямо покачване на безработицата. Хората ще искат работа и няма да я търсят при ООН, ЕС или договорките за климатичните промени. Те ще искат националното им правителство да създаде условия и работни места.

Опитът с коронавируса ще увеличи силата на националните правителства и ще отслаби глобализацията и по други начини. Често цитирана статия в китайския „Народен ежедневник“ посочва, че Китай произвежда 90% от лекарствата на САЩ и ако САЩ станат твърде враждебни, Китай може да спре да предоставя тези лекарства.

Няма знаци, че Пекин ще направи нещо подобно, но нито една сериозна държава ще иска критично важните ѝ лекарства да зависят от един доставчик, особено такъв, който стратегически може да бъде враждебен.

Ако австралийското правителство утре обявеше, че използва правителствени средства да създаде заводи за производство на ключови лекарства, използвани в Австралия, не би имало никаква забележима политическа съпротива на това.

Структурно, кризата ще доведе до движение на властта в посока държавите. Емануел Макрон, френският президент, е казал на народа си тази седмица, че те са „във война“ с COVID-19. Това е подсказката. Защото има един сигурен победител във войната. Ако нацията не е унищожена, винаги националното правителство излиза от войната по-силно, с нови правомощия и ново превъзходство.

Федералният данък върху доходите е въведен в Австралия през 1915 г., за да помогне за разходите в Първата световна война. В САЩ е въведен от националното правителство през Гражданската война през 1861 г., също за да покрие военните разходи. Във Великобритания е въведен през 1799 г., за да се плати за Наполеоновите войни. В Австралия, данъкът върху доходите става напълно национален, вместо щатски, през Втората световна война. Такива промени никога не се връщат назад. Войната е изключително национално начинание и винаги води до по-голямо съсредоточаване на власт в националното правителство.

В САЩ, Пентагонът стана най-великата организация за проучвания заради нуждите на Втората световна война. Новации, които днес смятаме за въплъщение на свободния капитализъм, като интернет, са изобретени от Пентагона, правителствена служба, като част от усилията за национална отбрана.

В тази страна, най-великият период в граденето на нацията идва при управлението на Робърт Мензийс след Втората световна война. Градове, предградия, напоителни съоръжения, университети, национални институции - Мензийс строи всички тях в целеустремено, съсредоточено усилие да създаде способна, жилава нация.

Урокът, който Мензийс научава от Втората световна война - нуждата да се построи силна нация, нищо чудно да бъде и урокът, който ще научим ние след края на вирусната криза, когато и да е той. По целия смят, дясно-центристката политика вече се преобразяваше от старомоден пазарен либерализъм към по-прагматичен, демократичен национализъм, като при Борис Джонсън, Доналд Тръмп (въпреки всичките му недостатъци), Шинзо Абе, Нарендра Моди и много други.

Това не означава разрушителност за сметка на съседните страни.

Силните, уверени нации могат да си сътрудничат добре.

Но преди всичко, те са нации с национални приоритети, национални личности, национални съдби. Във времена на криза като коронавируса, нацията е тази, която има значение, а не глобализацията.