Буревестник - Български подкаст за геополитика

Изтегляне на приложението
Слушайте:     

За контакти: gb.vba@tsacdop.kintseverub
Начало
Кратки разбори
Преводи на чуждестранни статии
Следваща >

Наръчникът на кукловода - Част I - Унищожаване на средната класа

Раздел: Преводи на чуждестранни статии
20.05.2021 г.

nobfg в nobfg.com
Обнародване на статията: 26.03.2021 г.



Що е то „кукловод“? - Първото определение в Оксфордския речник не е за актьора с куклата. То е „човек, група или държава, която тайно контролира някого другиго.“ Започвам тази поредица в секция „История“, защото това са моите наблюдения върху събития, които вече са задействани или са се случили.

За кой свят говориш? - За „развития англо-саксонски западен свят.“ Да, това е различен свят, ако си в координатната система на, да речем, Китай, Туркменистан или Нигерия. Значи основно страните в Средна и Западна Европа, САЩ, Канада. Някои от тях са изключения от картинката, но са незначително малко.

И защо „кукловод“? - Сериозно ли вярвате, че Вашето правителство е напълно „демократично избрано“ и взема независимо решения за благото на своя народ? Ако отговорът е „да,“ тогава този сайт не е за Вас. Кукловодът има различни имена - „дълбока държава,“ „тамплиери/масони/илюминати“ и т.н., но без значение от името и дали дадената организация наистина е Кукловодът, основното твърдение си остава - той съществува. Има „План“. Не знам какъв точно е този план, но съм доста сигурен, че никой от нас, обинковените хора, няма да го хареса. Мисля, че няма да бъдем твърде далеч от истината, ако допуснем, че целта му е „пълен контрол върху цялата планета.“

Част I - Унищожаване на средната класа

Като кукловод, ти трябват овце. Не ти трябват образовани (и мислещи критично), уравновесени и здрави хора. Те са опасни за Плана. Може в крайна сметка да се организират и да ти помасажират врата с гилотината. Първата и доста очевидна цел е средната класа.

1. Инфлация, инфлация, инфлация! Първо и най-важно, унищожи финансовата им стабилност. Светът работи, използвайки валутата ти, какво могат да направят - да спрат да я използват ли? Едва ли. Печатането на пари решава толкова много проблеми:
Проблем 1 - Е, печаташ пари, значи имаш пари. Няма нужда да ги изкарваш. Няма нужда от работеща икономика.
Проблем 2 - Намаляваш цената на своите работници.
Проблем 3 - Съкрушаваш всякакъв стимул за трупане на спестявания. Да се посрещнат каквито и да било неочаквани разходи става наистина голяма трудност.
Проблем 4 - Контролираш инфлационната стойност за другите страни, и така контролираш населението им.
Проблем 5 - Превключваш цялата банкова система от „спестявания-лихви-инвестиции“ на „каса-печалба-чрез-такси“, притискайки още повече средната класа да не спестяват и стотинка. Налагаш цензура на всеки, който се осмелява да изчислява инфлацията по различен начин от това - например, слагаш „официалната стойност“ инфлация на 2,5%, без да вземаш предвид цените на имотите и наемите (над 50% нагоре в последните 5 години), на храната (над 20% нагоре в последните 2 години) и на електричеството (над 15% нагоре през последната година).

2. Унищожи образователната система. Намали заплатите, така че основно некадърни, мързеливи и безполезни хора да стават учители. Страна, в която брокерът на недвижими имоти за един час работа изкарва повече, отколкото учителят за цяла година, е обречена. Слаби-до-посредствени учители ще поставят най-добрата основа за бъдещото превръщане на хората в овце. Те ще произведат скучни, послушни, отегчени, безразлични, безстрастни ученици. Те няма да имат мотивация да стават лекари, учители, инженери и т.н. Обезцени нуждата за добро висше образование - виж примера с брокера за недвижими имоти от преди малко. Без значение дали университетите ти поробват хората с дълг доживот или са „безплатни“ (но бъркат надълбоко в хазната), те трябва да „преподават“ основно безсмислени специалности.

3. Постепенно подрий важността на семейството, разпространявайки луди и абсурдни идеи (като 30-те джендъра) за това колко било старомодно, промивай мозъци как утре семейството нямало да бъде необходимо, тъй като имаме по-добра система. Забрани еднополовите бракове и настрой двете групи една срещу друга. „Докажи“ как животът без брак може да е толкова добър. Обяви лицемерно „равенство“ между мъжете и жените (не забравяй квотите за ръководители).
Март 2021 г.: За пръв път титлата „Мис Сребърен щат“ в щата Невада, САЩ е дадена на трансджендър. Каталина Енрикес побеждава в най-големия предварителен конкурс за титлата „Мис Невада“.

4. Създай икономическо състояние, в което младите едва успяват да се прехранят и единственият начин да живеят добре е да си получат наследството. Те ще мразят старците. Ще ги изоставят да умрат в старчески домове, а техните деца ще се нанесат в къщите и апартаментите им, защото е почти невъзможно да си купят собствени. Разбира се, старците ще намразят децата си за това. Ще ги обвиняват за това, че са „избрали“ грешните политици и са унищожили идеалния им свят от 1980-те.

5. Разруши здравната система - или я направи измама, която човек не може да си позволи, или ѝ отрежи средствата, докато стане безполезна. Това ще помогне драматично за следващата точка.

6. Намали местното население. Направи живота невъзможен за семейство, в което само мъжът работи. В същото време, не отваряй никакви нови детски градини (виж втора точка). Бабите и дядовците няма да помогнат (виж четвърта точка) или ще са мъртви (виж пета точка). Отговорните родители ще имат най-много 1-2 деца. Останалите... е, „мисията е приключена успешно.“ Имаш нужда от повече като тях. Но защо да спираш дотук - направи живота невъзможен и за семействата, в които и двамата родители работят!

7. Внеси колкото можеш повече крайно бедни хора от Третия свят. Замаскирай това като „помощ за нуждаещи се бежанци.“ Вероятно те дори не могат да четат и пишат, камо ли да се включат в твоето коренно различно общество. Дай им всички привилегии на работническата си класа, плюс такива, за които коренното ти население може само да мечтае - да им плащаш наема и сметките (виж четвърта точка), безплатно здравеопазване, безплатна храна, дрехи и малък доход. Тяхното мизерно съществуване ще бъде в пъти по-добро от това, което са имали в собствените си страни, така че няма и да им хрумва да се прибират. Освен това, поколенията след тях ще бъдат изгубени в порочния кръг на бедността, липсата на образование и живот на социални помощи. Дискриминирай местните за сметка на чужденците - ако местните реагират някак, ругай ги, наричайки ги расисти! Това винаги работи! Не обръщай внимание на никого, който попита „Войната свърши, кога ще си ходят?“
Март 2021 г.: Кметицата на Оукланд Либи Шааф обяви програма, основана на расата, да дава на цветнокожи семейства по 500 долара месечно. Половината от тези 500-доларови подаяния ще бъдат за семейства, които заработват под 30 хиляди долара годишно, в Източен Оукланд, където основно живеят черни, индианци и цветнокожи. Програмата, която ще бъде издържана от богати частни дарители, изрично изключва бедни бели семейства.

8. Нагласи заплатите и социалните помощи на равнища, които правят безсмислено ходенето на работа. Това ще хвърли още повече хора от ниските слоеве на средната класа в порочния кръг (виж седма точка). Ще убие всякакво желание за самоусъвършенстване - и защо да се напъваш, след като, след всичките си усилия, ще получиш почти същите пари като безработния си съсед?

9. Намали финансирането и контрола в полицията, докато всички полицаи са основно бабаити с лесно щракащ пръст върху спусъка. След известно време може да удушат някого от дадена раса, и да не обърнат внимание на бунтовете, за да могат хората от двете раси да бъдат още по-напрегнати, уплашени и мразещи се помежду си. Поощрявай зоните, в които полиция не влиза, полицейските издевателства, пускането от затворите на престъпници със стотици провинения, политическата корупция с пълна безнаказаност, потулването на статистиката с престъпления... каквото се сетиш - малки стъпки, които ще закопаят средната класа.

10. Накарай хората да се карат за каквото и да било - дори и за най-глупавите идеи (Плоската Земя...) (виж всички точки нагоре).

11. Разводни ежедневието им с безумни забавления. Децата ще забравят за четенето на книги и за играта навън с приятели, когато изтощените родители просто им подхвърлят мигащия таблет.

12. Постоянно обявявай, че средната класа е гръбнакът на обществото, но също така увеличавай преките - и най-вече непреките данъци. Не трябва да те спира достигането на абсурдното равнище от 50%! „Трябват“ ти пари, нали така. Виж пак първа точка.

13. Просто за целите на правилното счетоводство, хвърляй всички събрани данъци в бездънни ями като: „измъкване на приятелите си, когато залагат хазартно и загубят.“ („Диктаторът“, 2012 г.), помощ за ГоляматаКорпорация „да преживее икономическата криза“ (създадена пак от теб), война, бежанци, „екология,“ щедри социални придобивки за онези, които вече са овце, и каквато друга глупава дейност можеш да измислиш.

14. Разруши малкия и средния бизнес. Дай на ГоляматаКорпорация всяко едно нечестно предимство, което поискат, като това да не плащат данъци, да могат да наемат и уволняват мигновено, да ползват всякакви корпоративни трикове „за да спестят разходи,“ позволи им да лъжат безочливо защо уволняват местни работници, а отварят заводи на другия край на света и т.н... Една пандемия би дошла дюшеш тук.

15. Постоянно промивай мозъците на хората, че живеят на най-доброто място на Земята и всяка друга система, различна от капитализма на Дивия Запад, се е провалила.

16. Не ти трябва пряко да контролираш всички, които вземат решения. На по-ниските постове просто сложи най-некадърните, самоуверени, арогантни, страхливи подмазвачи, които можеш да намериш - те сами ще ти свършат работата.

17. Използвай думата „разнообразие“ във всеки възможен случай.

Оригинална статия: https://nobfg.com/index.php?sing_article=87b6dc32e79b02cd22e7c2d10fda61cf09c1bd8bb37e72bc93c5a022b27133a1


Вести от едно тоталитарно общество

Раздел: Преводи на чуждестранни статии
18.03.2021 г.

Бари Вайс в Die Welt
Превод и коментар: Петър Петров
Обнародване на статията: 06.03.2021 г.



62% от американците казват, че самите те се цензурират. Който не споделя в мрежата правилния слоган, е заплашен от отмъщението на крайно лявата ортодоксалност. Ако искаме да запазим свободата, трябва да се противопоставим на този натиск върху мнението.

Познавам много хора, които се страхуват да кажат, какво наистина мислят. В червена Америка на републиканците и в синя Америка на демократите или може би още повече в червения Интернет и в синия Интернет господства една епидемия на самозаглушаване. При кои теми, това, разбира се, зависи, от коя страна се намира човек.

Моите леви приятели, които живеят в червена Америка, признават, че избягват дискусии за маски в корона пандемията, за изборите през 2020 г. и за Доналд Тръмп. Тук си спомням за моя приятел, консервативният писател Дейвид Френч, който в продължение на четири години трябваше да изтърпи лавина от ужасяващи атаки срещу себе си и семейството си, защото беше критикувал правителството на Тръмп. В крайна сметка трябваше да се намеси ФБР.

Всъщност има не само една, а две нелиберални култури. Зная това, защото живея в синя Америка, в един свят пълен с чанти с надпис „Национално обществено радио“ и табели за тревни площи, върху които се отбелязва твърдата вяра на жителите в социалната справедливост. В моята Америка хората не се страхуват от привърженици на Тръмп. Те се страхуват от нелибералната Левица и затова си държат устата затворена.

Страхуват се феминистките, които мислят, че съществуват биологични разлики между мъжете и жените. Страхуват се журналистите, които вярват, че тяхната работа е да казват истината за света, дори тя да не се харесва на някои. Страхуват се лекарите, чието единствено вероизповедание е науката; адвокатите, които не правят компромиси с принципа на равно третиране пред закона или професорите, които искат свободно да пишат и изследват, без да се страхуват, че ще бъдат очернени затова.

Те са привърженици на политическия център, либертарианци, либерали и прогресисти, които не споделят всяко мнение за новата крайно лява ортодоксалност. След като през лятото напуснах „Ню Йорк Таймс“, заради неговата позиция по отношение свободата на изразяване и безпрепятствените разследвания, почти всеки ден се чувах с такива хора.

Техните съобщения изглеждат като вести от едно тоталитарно общество. Осъзнавам, че това може да звучи истерично. Ето някои скорошни примери от входящата ми поща:

„Никога не съм си мислил, че ще практикувам този тип автоцензура, когато се представям на редакторите. В момента обаче едва ли има друг начин.“, пише един млад журналист. „Младите автори са напълно изключвани, ако се отклоняват дори минимално от свещената Wokeness- идеология.“

„Автоцензурата е правило, а не изключение“, пише студент в един от най-престижните юридически факултети в САЩ. Той пише на личния си имейл адрес, защото се страхува да използва университетския си акаунт. „Дори когато говоря с най-добрите си приятели, аз практикувам автоцензура поради страх, че би могло да се разчуе. Почти всички във факултета споделят една и съща идеология. Опитвам се да се съобразявам с мирогледа по време на изпити и предпочитам да запазя за себе си аргументите, които считам за по-добри.“

Маргинализацията е най-ефективното оръжие на тази идеология

Ние живеем в най-свободното общество в света. Тук няма ГУЛАГ (бел.: Главно управление на наказателните лагери). Ние нямаме система за социален кредит, както в Китай. И все пак, когато чета такива съобщения, на ум ми идват термини, които се свързват със затворени общества: дисиденти, черни списъци. Либералният мироглед е атакуван – от дясно чрез Интернет култове и конспиративни теории, а от ляво чрез една ортодоксалност, която пуска навсякъде корени, дори и в институциите, които трябва да поддържат либералния ред.

Маргинализацията е най-ефективното оръжие на тази идеология. Както и в миналото, при изгарянето на вещици, става въпрос за демонстрация на сила, за натиск върху мнението, който ни принуждава да се адаптираме и да се подчиняваме, като или си затваряме устата, или може би дори даваме малкия си принос.

Може би принадлежите към това мнозинство, което само си затваря устата.

Напълно възможно е Вие да сте един от тях. Биологът Брет Уейнстейн има право, когато приема, че населението се състой от четири групи: малкото, които всъщност преследват вещици, една голяма група, която върви заедно с тях и една по-голяма група, която мълчи затова. И после има още една много малка група, която се противопоставя на преследването. Тази последна група, казва Уейнстейн, сякаш чрез магия се превръща във вещици.

От името на тази последна категория бих желала да Ви убедя в това, че всичко, което прави Америка необикновена, всичко, което означава цивилизация, зависи от Вашата готовност да вземете метлата.

Родена съм през 1984 г. и съм част от последното поколение, което е родено в САЩ преди да се появи понятието „Cancel Culture“. Светът, в който съм родена, беше либерален. Не в партийно-политическия смисъл, а в класическия, най-широкия смисъл на думата. Съществуваше един консенсус, който се споделяше от леви и консерватори, републиканци и демократи. Той разчиташе на някои истини, които бяха толкова очевидни, както синьото на небето: вярата, че всеки е направен по Божия образ; вярата, че поради това всички са равни; презумпцията за невинност; отвращението от линча; отстояването на свободата на словото, мисълта и убежденията. Този светоглед изхождаше от това, че извън политиката има и други аспекти на човешкия живот - приятелства, изкуство, музика, семейство и любов.

Така, въпреки идеологически различия, консервативният съдия от Върховния съд Антонин Скалиа и неговата либерална колежка Рут Бадер Гинсбург, можеха да бъдат най-добри приятели. Както каза веднъж Скалиа, защото някои неща са по-важни отколкото гласуването при съдебни решения.

Общи ценности - не кръв и почва

Преди всичко този мироглед настояваше, че сме обединени не от кръв или почва (бел.: кръв и почва-лозунг изразяващ немската идеализация за расово дефиниране по националност „кръв“ и район на живеене „почва“ от 19-ти век), а от общи ценности. Въпреки всичките й недостатъци, особеното в Америка е, че отхвърля представите, които все още преобладават на толкова много други места, а именно, че биологията, мястото на раждане, класата, рангът, полът и расата определят нашата съдба. Нашите втори бащи основатели, противници на робството като афроамериканския писател Фредерик Дъглас, бяха свидетели на тази истина. Този консенсус е разбит от новата нелиберална ортодоксалност.

Тъй като тя се обвива с езика на прогреса, разбираемо е, че мнозина хлътват по себепредставянето. Не го правете! Тя обещава революционна справедливост, но заплашва да ни върне в една епоха, където се бият племе срещу племе. Това движение не знае как да изгради нещо, да го обнови или реформира, а само как да го събори. Убеждението се заменя с публично излагане, прошката с наказание, милостта с отмъщение; плурализмът се заменя с конформизъм, дебатът с блокиране; фактите с чувства; идеите с идентичност.

Според новия нелиберализъм миналото не може да бъде оценявано според неговите условия, а само въз основа на морала и нравите на настоящето. По отношение на образованието при тази идеология не става въпрос затова да се научат хората да мислят, а да им се каже, какво трябва да мислят.

Затова срещу професора от Калифорнийския университет в Лос Анджелис и ветерана от Военновъздушните сили Уилям Перис започна разследване, понеже по време на преподаване беше прочел „Писмо от затвора в Бирмингам“ от Мартин Лутър Кинг-младши (бележка от редакцията: и при това прочел на глас думата с Н (бел.: има се предвид негър)). Затова през миналото лято бяха премахнати статуите на бившите президенти Улис С. Грант и Ейбрахам Линкълн. Поради тази причина един училищен окръг в Калифорния забрани в училищата „Който смущава славея“ на Харпър Лий, „Приключенията на Хъкълбери Фин“ на Марк Твен и „За мишките и хората“ на Джон Стайнбек. Затова училищното настоятелство в Сан Франциско наскоро гласува да бъдат преименувани 44 училища, които между другото са кръстени на Джордж Вашингтон или на сенатора от Демократическата партия и първи кмет на Сан Франциско Даян Файнщайн (добре сте прочели), заради различни неправомерни действия и на двамата.

Намеренията нямат значение

Всеки, който не споделя правилния лозунг в мрежата или не пуска правилната снимка онлайн, неговият живот може да бъде съсипан. Мислите, че преувеличавам? Тифани Райли, ръководителка на държавно училище във Върмонт, беше уволнена през есента, защото оповести, че наистина споделяла основната идея на „Black Lives Matter”, но не подкрепяла методите на организацията „Black Lives Matter”.

Намеренията нямат значение. Просто попитайте Грег Патън. През есента професорът по бизнес комуникации в Университета на Южна Калифорния преподавал на студентите от магистърския курс относно използването на „паразитни думи“ като „хм“. В Китай често срещаната свързваща дума била „das“ (бел.: определителен член за среден род) съответно „dies“ (бел.: наречие за подчертаване на конкретно, очевидно съществително име). Нейното произношение (например: „nèi ge“) е подобно на английска дума за расистка обида.

Няколко студенти се обидили и написаха писмо до декана на бизнес училището, в което те обвиниха своя професор в „невнимание и пренебрежение“. Към това те добавили: В училище не би трябвало „да бъдем принуждавани да се борим за нашето вътрешно спокойствие и нашето душевно здраве“. Вместо да им се каже, че техните твърдения са глупост, деканът на факултета капитулира пред безумието: „Просто е неприемливо за факултета по време на преподаване да се използват думи, които маргинализират или могат да наранят и увредят психическата сигурност на нашите студенти.“ Патън нямаше право да продължи курса, а все по-разтегливото понятие „сигурност“ отново се превърна в мощно оръжие.

В тази идеология ролята на жертва дава един морал. „Аз мисля, следователно съществувам“ се замества с: „Аз съществувам, следователно знам“ и „Аз знам, следователно съм прав“. В тази идеология Вие отговаряте за греховете на Вашия баща. С други думи: Вие не сте Вие. Вие сте само един аватар на Вашата раса или на Вашата идеология. А при расизма вече не става въпрос за дискриминация въз основа на цвета на кожата. Расизъм е всяка система, която позволява различни резултати между групи от населението. Поради това градовете Сиатъл и Сан Франциско преоформиха „расистката“ алгебра. И затова Смитсоновият институт обяви миналото лято, че упоритата работа, индивидуализмът и основното семейство (бел.: състоящо се от двама родители и техните деца) са „бели“ отличителни черти.

При тази тотализираща идеология можете да бъдете виновен заради Вашите близки. Бизнесът на един палестинец в Милуоки, Майди Вади, беше почти докаран до банкрут заради расистките и антисемитските постове в Twitter, които неговата дъщеря, която работи там, беше написала като тийнейджър. Един професионален футболист беше уволнен заради постовете на жена си. Има стотици такива примери. Както се изрази критикът Ед Ротщайн, просвещението беше заменено с екзорсизъм (бел.: практика за изгонване на демони или други зли духове от човек или място).

Най-важното е може би, че при тази идеология словото, с помощта на което се разрешават конфликти в едно цивилизовано общество, може да бъде насилие, но насилието, когато се упражнява от правилните хора в преследване на праведна кауза, изобщо не представлява насилие.

Така например, през миналия месец юни повече от 800 от бившите ми колеги в „Ню Йорк Таймс“ твърдяха, че статията на сенатор Том Котън (бел.: той призова за използване на Националната гвардия за потушаване на бунтовете… https://www.nytimes.com/2020/06/03/opinion/tom-cotton-protests-military.html) ги изложила на „опасност“, докато най-известната журналистка на вестника, носителят на наградата Пулицър за 2020 г., публично подчерта, че грабежите и бунтовете „не са насилие“. На тази журналистка продължават да й се възхищават. Междувременно редакторите, които публикуваха статията на сенатора Том Котън , бяха публично унижени и след това изтласкани от вестника.

Защо напуснах „Ню Йорк Таймс“

Няколко седмици след тази срамна история аз напуснах с убеждението, че не е възможно да се поемат интелектуални рискове в един вестник, който се огъва под натиска на тълпата. В писмото си за оставка написах: „Всичко това е лош знак, особено за независими млади писатели и редактори, които сега обръщат голямо внимание на това, което трябва да направят, за да продължат кариерата си. Правило първо: Изразявайте мнението си на собствен риск. Правило второ: Никога не рискувайте да поръчате история, която противоречи на зададения мироглед. Правило трето: Никога не вярвайте на редактор или издател, който ви подтиква да вървите срещу течението. Един ден издателят ще отстъпи пред тълпата, редакторът ще бъде уволнен или заместен, а вие ще останете сам да се справяте със ситуацията.“

Човек може да не е съгласен с мнението на Том Котън – в неговата статия той твърди, че Националната гвардия трябва да бъде използвана за потушаване на жестоките вълнения. Въпреки това аз мисля, че вестникът не може да се определя като водеща медия и едновременно с това да игнорира възгледите на половината от населението на страната.

Внимателният читател правилно ще възрази, че във всички култури е имало табута. Че винаги е имало начини на поведение или думи, които са били считани за напълно неприемливи. Изключването е често срещано още от еврейската Библия, а публичното унижение дълго време е било за племена и култури един метод за запазване на важни социални нрави.

Всичко това е правилно. Това, което обаче определяме като „Cancel Culture“, е отклонение от традиционните табута по два начина. От една страна заради технологията: Греховете, които някога са били ограничени до пазарния площад или кметството, вече са достъпни за целия свят и за цяла вечност. В нашата епоха на високи технологии няма възможност да се преместите в нов град и да започнете отначало, защото облакът на всички Ваши публикации и предпочитания виси над главата Ви завинаги.

От друга страна, социалните табута в миналото обикновено са израствали от културен консенсус. Днешните табута обаче често са алтернативни идеи, които се движат от една ревностна клика с намерение да се предефинира, кое е приемливо и какво трябва да се избягва.

Това е една група, която контролира почти всички институции, които са отговорни за американския културен и интелектуален живот: медиите, разбира се, но и висшето образование, музеи, издателства, маркетингови и рекламни компании, Холивуд, училище, технологични компании и все повече и отдели за човешки ресурси на компании.

62% от американците в САЩ се автоцензурират

Ето защо не би трябвало да е изненада, че едно национално социологическо изследване на института Cato през миналата година установи, че 62% от американците в САЩ казват, че биха се автоцензурирали. Колкото по-консервативна е една група, толкова по-вероятно е тя да скрие своите възгледи: 52% от демократите признават автоцензура в сравнение със 77% от републиканците. И естествено, те се страхуват. Кой би признал публично, че е гласувал за някой републиканец във време, в което хората в една уж либерална и толерантна среда се поставят на позорния стълб заради дреболии, дребни обиди и разногласия?

Никой обаче не се присъединява към нещо, за да се почувства зле.

Хората се присъединяват към нещо, което ги кара да се чувстват добре, придава им смисъл и им дава чувство за принадлежност. Ето защо толкова много хора от моето поколение и по-млади са привлечени от тази идеология. Не мисля, че е защото им липсва разум.

Възходът на това движение дойде на фона на големи промени в американския живот - разкъсването на нашата социална тъкан; загубата на религията и упадъкът на гражданските организации; опиоидната криза (бел.: увеличаване на броя на наркоманите и смъртните случаи, свързани със злоупотребата с опиоидни болкоуспокояващи лекарства в САЩ); крахът на американската индустрия; възходът на големите технологични компании; загубата на вяра в меритокрацията (бел.: система на „равните възможности“); арогантността на нашите елити; последователните финансови кризи; токсичният публичен дискурс; смазващите студентски дългове; смъртта на доверието. Американската мечта започна да изглежда като илюзия. Предполагаемата справедлива, либерална меритокрация изглежда беше манипулирана в полза на малцина.

„Аз си промених мирогледа, защото бях узрял затова и защото живеех в едно разпадащо се общество, което отчаяно търсеше някаква вяра.“ Това написа през 1949 г. авторът Артур Кьостлер относно провалената му любовна връзка с комунизма. Същото важи и за тази нова, революционна вяра.

Ако искаме нашите млади, светли умове да отхвърлят този мироглед, трябва да се изправим пред тези проблеми, защото без това дълбоко вкоренено зло нямаше да имаме нито Доналд Тръмп, нито културните революционери, които сега трансформират отвътре най-важните американски институции.

Но ние трябва да тръгнем отнякъде и единствената точка, от която можем да започнем, е призивът за смелост и дълг.

Наш дълг е да не се оставяме да бъдем увлечени от тълпата.

Наш дълг е да казваме истината във време на лъжи.

Наш дълг е да мислим свободно във време на конформизъм.

Или, както веднъж така уместно се изрази великият американски федерален съдия Билингс Лърнд Хенд: „Свободата е в сърцата на мъжете и жените. Ако тя там умре, нито конституцията, нито законът, нито съдът може да направи много, за да я спаси.“

Във време на промъкващ се нелиберализъм ние имаме морално задължение да поддържаме духа на свободата жив. Всичко зависи от това.

------------------------------------------------------

(PS. Лично мнение… Freedom is never more than one generation away from extinction. We didn’t pass it to our children in the bloodstream. It must be fought for, protected, and handed on for them to do the same, or one day we will spend our sunset years telling our children and our children’s children what it was once like in the United States where men were free”. (Ronald Reagan, 30. März 1961) <> Свободата никога не е на повече от едно поколение разстояние от изчезването. Ние не я предадохме на децата си чрез проливане на кръв. За нея трябва да се води борба, да се защитава и да им се предаде да правят същото. Иначе, един ден ние ще прекараме годините на залеза си разказвайки на децата си и на техните деца, как е било някога в Съединените щати, където хората бяха свободни“. (Роланд Рейгън, 30 март 1961 г.)

В известна степен тази публикация сигурно щеше да бъде един шок за мен, ако не бях вече запознат с писмото за напускане на вестник „Ню Йорк Таймс“ от г-жа Бари Вайс (бел.: виж публикация от 29.07.2020 г. „Колегите от „Ню Йорк Таймс“ ме наричаха нацистка и расистка…“), с интервюто на професор Брет Уейнстейн (бел.: виж публикация от 10.01.2021 г. „Брет Уейнстейн за САЩ… „Когато белите се демонизират, те съответно ще реагират…“), с интервюто на Джоел Коткин (бел.: виж публикация от 19.01.2021 г. „Ново средновековие… „Никой не смее да постави под въпрос новите догми…“) и до известна степен с интервюто на френския философ Ален Финкелкрот (бел.: виж публикация от 19.06.2020 г. „Философът Ален Финкелкрот… „При антирасизма вече не става въпрос за равенство, а за идеология…“).

Колкото и преувеличено да звучи, то аз съм на мнение, че в САЩ тече един процес за смяна на системата, който е в много напреднал стадий.

„Днешните табута обаче често са алтернативни идеи, които се движат от една ревностна клика с намерение да се предефинира, кое е приемливо и какво трябва да се избягва.

Това е една група, която контролира почти всички институции, които са отговорни за американския културен и интелектуален живот: медиите, разбира се, но и висшето образование, музеи, издателства, маркетингови и рекламни компании, Холивуд, училище, технологични компании и все повече и отдели за човешки ресурси на компании…“ (край на цитата) Тази „една група“ никак не е случайна щом е в състояние да „контролира почти всички институции, които са отговорни за американския културен и интелектуален живот“, нали? Как ли биха могли да бъдат контролирани пищно платените холивудски звезди?

„Възходът на това движение дойде на фона на големи промени в американския живот - разкъсването на нашата социална тъкан; загубата на религията и упадъкът на гражданските организации; крахът на американската индустрия; възходът на големите технологични компании; загубата на вяра в меритокрацията; арогантността на нашите елити; последователните финансови кризи; токсичният публичен дискурс; смазващите студентски дългове; смъртта на доверието. Американската мечта започна да изглежда като илюзия…“ (край на цитата) Нищо от това не е станало за ден, два или три! Това са процеси, за които са нужни години. И ролята на медиите и политиците се състои точно в това: от рано да схващат тенденциите на развитие на обществото и да го алармират за предстоящи опасности! А какво се получава на практика? Опасностите се игнорират, дори и когато вече са налице?!

„Ако искаме нашите млади, светли умове да отхвърлят този мироглед, трябва да се изправим пред тези проблеми, защото без това дълбоко вкоренено зло нямаше да имаме нито Доналд Тръмп, нито културните революционери, които сега трансформират отвътре най-важните американски институции…“ (край на цитата) Да, Доналд Тръмп никога нямаше да стане президент на САЩ, напук на почти всички политици, медии, политолози и социолози, ако в страната не съществуваха подобни отношения, които принуждават избирателите да търсят някакъв изход.

Призивите на г-жа Бари Вайс сигурно са нещо много хубаво, но за съжаление са прекалено много закъснели! Някога много малката снежна топка вече е станала прекалено голям снежен валяк и мачка всичко пред себе си, което прави опити да го спре или поне малко отклони.

Явно, призивът на бившия президент Роланд Рейгън не е бил осъществен и връзката се е скъсала някъде! Никой вече не би могъл да спре тези процеси! Със сигурност, ще се намери нещо, което да отрезви хората, но цената ще бъде изключително висока. Това ние го знаем от опит!

„По отношение на образованието при тази идеология не става въпрос затова да се научат хората да мислят, а да им се каже, какво трябва да мислят…“ (край на цитата) Точно това няма да се толерира много дълго време от икономиката, от потъпкваните и игнорирани икономически закони! Те винаги си отмъщават, независимо от мястото и времето!…

Оригинална статия: https://www.welt.de/debatte/kommentare/plus227703515/Bari-Weiss-Botschaften-aus-einer-totalitaeren-Gesellschaft.html


Върховният съд имаше последен шанс да запази Републиката обединена. Провали се

Раздел: Преводи на чуждестранни статии
20.12.2020 г.

Небойша Малич в RT
Обнародване на статията: 12.12.2020 г.



Измивайки ръцете си от отговорността да изслуша възраженията на щата Тексас във връзка с президентските избори, провели се 2020 г., деветте съдии от Върховния съд на САЩ може би решиха съдбата на страната си и направиха горещата гражданска война много по-вероятна.

В петък (11.12.2020 г. - бел.прев.) най-високопоставеният съд в страната реши, че Тексас „няма основание“ да възразява срещу начина на провеждане на изборите в Джорджия, Мичиган, Пенсилвания и Уисконсин по чл. 3 от Конституцията на САЩ. А този член изрично гласи, че Върховният съд ще решава „Спорове между два или повече щата; между щат и граждани на друг щат; между граждани от различни щати“ и пр.

Противно на медийните публикации, Тексас не търсеха да „отменят“ избора на Джо Байдън от Демократическата партия. Искът, заведен от министъра на правосъдието на Тексас Кен Пакстън, съвсем изрично призовава съда да нареди на местните законодателни органи да изберат членовете на избирателната колегия, каквото е тяхното конституционно задължение. Да, тези органи са в мнозинството си съставени от републиканци, но нищо не гарантира, че те биха застанали зад президента Доналд Тръмп. Все пак, Джорджия има губернатор и външен министър от Републиканската партия, и те обявиха изборите за чисти като сълза, пренебрегвайки всички доказателства за предполагаеми нередности.

Същите медии, които реваха като магарета през последните 4 години, че изборите през 2016 г. са били омърсени от Русия - без да предложат каквито и да било доказателства за това - обявиха тазгодишните за чисти като сипещ се сняг, най-сигурните в историята, идеални отвсякъде. Сигурно беше голямо съвпадение, че резултатът беше огледално отражение на този от 2016 г. - 306 гласа в избирателната колегия за Байдън срещу 232 за Тръмп (Тръмп имаше 306 гласа през 2016 г. срещу 232 за Клинтън - бел.прев.).

Технологичните великани от Силициевата долина, които преди изборите цензурираха и заглушаваха публикациите за семейните бизнес сделки на Джо Байдън и семейството му в чужбина - които впоследствие си оказаха истина - и слагаха предупреждения, че твърденията на Тръмп за изборни измами били „оспорвани“ - нещо, които никога не направиха за твърденията за намеса на Русия преди 4 години, сега открито цензурират всеки намек, че тазгодишните избори не били напълно законни.

Сега ви е забранено да казвате това. Скоро няма да бъде позволено и да си го помисляте. В САЩ, страната, която изобрети конституционната поправка, която гарантира свободата на словото и мислите!

Демократите и техните съюзници в медиите и в Силициевата долина с настървение обявиха иска на Тексас за „държавна измяна.“ Влиятелен народен представител на демократите от долната камара каза, че всеки републиканец, който подкрепи този иск, „участва в бунт срещу САЩ“ и трябва да изгуби поста си заради 14-ата поправка, която е написана, за да бъдат отнети постовете след 1865 г. на подкрепилите Конфедерацията в Гражданската война.

Иронията тук е, че Върховният съд можеше да предотврати нова гражданска война, ако беше избрал да изслуша иска на Тексас, и след това беше отсъдил против този иск по същество. Това поне щеше да отправи послание към поддръжниците на Тръмп, че Системата работи и че те трябва да продължат да ѝ гласуват доверие. Винаги би имало възможност за реванш на междинните избори през 2022 г. или на президентските през 2024 г.

Вероятността Върховният съд да удовлетвори иска на Тексас и да блокира членовете на избирателната колегия така и така беше малка. Съдиите са печално известни с алергичността си към „клатенето на лодката“ (влияене върху политическия живот на страната - бел.прев.) - освен ако случаят не е свързан с откриване на нови и нови конституционни защити, за които Конституцията уж намеквала, от абортите до Обамакеър (и джендър-идеологията, също защитавана стабилно от Върховния съд на САЩ, който през 2015 г. призна еднополовите „бракове“ - бел.прев.). Съдът би могъл да прибегне до някои от тези умствени гимнастики, които използваха по-рано, за да налагат законодателство, въпреки че са част от съдебната власт, и да постигнат някакво соломоново решение.

Вместо това, те буквално абдикираха от конституционната си отговорност - и изпратиха послание до 75-те милиона американци, които гласуваха за Тръмп, че техните гласове са без значение. Още по-лошо, че Системата за управление, която се предполагаше, че прави САЩ специална страна, сега е на втори план след медиите, технологичните великани и изфабрикувания консенсус от хората, които трошат и палят, ако не стане по тяхната.

Можем само да предполагаме какво са си мислели. Може би, че републиканците спазват закона и няма да се разбунтуват - особено след като голяма част от партийците горяха от желание да хвърлят Тръмп зад борда и да се върнат към обичайната си роля на вярна на демократите опозиция.

Може би са си спомнили думите на Джеферсън от Декларацията за независимостта на САЩ, че „опитът е показал, че хората предпочитат да страдат от злото, вместо да се поправят, изоставяйки формата, с която са свикнали.“ Но точно след тези думи, Джеферсън обяснява защо американците на 1776 г. трябва да направят точно това.

Управлението на Байдън и Харис, което сега е почти неизбежно, каза, че иска да се отрече от Джеферсън, защото бил „расист,“ и да промени САЩ в името на „равенството.“ Част от тази програма е отмяната на „филибастера“ в Сената (правилото, че 60 от 100-те сенатори трябва да гласуват за край на дебатите, за да се стигне до гласуване на даден закон - бел. прев.) и „напълването“ на Върховния съд чрез назначаване на допълнителни съдии, за да бъде отменено предполагаемото консервативно мнозинство. Дали върховните съдии, включително тримата, назначени от Тръмп, не се надяват, че с това си решение по иска на Тексас ще се спасят от това да бъдат „олекотени“ по този начин?

Като някой, който (едва) е преживял гражданска война, знам доста не само за това как те се водят, но и за това как и защо избухват. В последния месец осъзнах, че САЩ вече е в такава война, вероятно от момента малко преди Тръмп да бъде избран. В крак с времето, тя се води в старите и социалните медии, в съдилищата, в стаичките за броене на изборните гласове, и дори по улиците, но все още не е станала „кинетична,“ ако трябва да взема назаем подбора на думи на Пентагона.

Гражданските войни започват, когато група от населението реши, че вече не може да преследва целите си чрез политически, правови или икономически мерки, тъй като достъпът им до всички тях е бил отрязан. Може ли някой сериозно да отрече, че голяма част от привържениците на Тръмп се чувстват точно по този начин?

Дали са прави или не е отделен въпрос, но те вярват, че изборната победа беше открадната и че хората, които направиха това, са безнаказани. Колко вероятно е те да се доверят на бъдещи изборни резултати оттук нататък? Горе-долу толкова, колкото се доверяват на медиите, корпорациите и съдилищата в сегашния момент.

Върховният съд имаше възможност да обезвреди тази тиктакаща бомба със закъснител. Вместо това, те се направиха на Пилат Понтийски и казаха, че това „не е техен проблем.“ Точно по този начин избухна войната в Босна. Надявам се и се моля това да не се случи и тук, но се опасявах, че ще се случи.


България, 1990; Албания, 1991: Да научим комунистите какво е демокрация

Раздел: Преводи на чуждестранни статии
13.08.2020 г.

Уилям Блъм в глава от книгата му „Убиваме надеждата: Намеси на американската армия и ЦРУ в други страни след Втората световна война“
Превод и коментари: Ваня Милева
Книгата е публикувана за пръв път през 1995 г.



Коментар: 1997 е пряко следствие на това. Може също да разберем защо нашите синдикати за нищо не стават, какво означава демокрация, защо БСП нямат шанс, ако не са същите като ГЕРБ. Или като СДС. Или като НДСВ. Или като който и да е. Затова са еднакви, защото не може да е иначе. Нашата икономическа политика и нашата външна политика са точно определени от нашите господари и никакви вариации на тема суверенитет или демокрация не се допускат освен, когато не противоречат на интересите на колонизаторите.

Студената война свърши. Силите на западната цивилизация, капитализма и добротата спечелиха. Съветският съюз беше на прага да се разпадне. Комунистическата партия на България беше в немилост. Нейният диктатор от 35 години беше преследван за злоупотреби с власт. Партията беше сменила името си, но това не можеше да заблуди никого. И страната проведе първите си многопартийни избори след 45 години.

И тогава комунистите спечелиха изборите.

За антикомунистите болката беше непоносима. Със сигурност е направена някаква чудовищна космическа грешка, грешка, която не бива да се допуска. Не би трябвало и не би.

Вашингтон изрази интерес рано. През февруари държавният секретар Джеймс Бейкър стана най-високопоставеният американски чиновник, който посети България след Втората световна война. В официалния му график се казва, че е в България да се "среща с опозиционни лидери, както и с правителствени служители". Обикновено, отбелязва New York Times, „визитата трябва да е в обратен ред“.

Бейкър се включи сериозно в разговорите си с опозицията относно политическите стратегии и как да се организират за избори. Той също се обърна към уличен митинг, организиран от опозиционни групи, възхвалявайки и насърчавайки тълпата. В профила на Държавния департамент на България, предаден на репортери, пътуващи с Бейкър, под заглавието „Тип на правителството” беше написано „В преход”.

През май, три седмици преди изборния ден, избухна спор за твърденията на лидера на основната опозиционна група. Петър Берон, секретар на Съюза на демократичните сили, коалиция от 16 партии и движения, заяви, че по време на посещенията на СДС в Европа и Съединените щати много политици обещаха, че няма да предоставят финансова помощ на социалистическа България.

Междувременно Националната фондация за демокрация (NED), специално създаден от Вашингтон фронт на ЦРУ (виж главата за Никарагуа), като финансирането в случая е предимно от Агенцията за международно развитие, наливаше около 2 милиона долара в България, за да повлияе на резултата от изборите , процес, който NED нарича насърчаване на демокрацията (хахахахаха, не мога, ще ме убият - бел.ред.). Това беше еквивалентно на чужда сила, която инжектира над 50 милиона долара в американска предизборна кампания. Един основен получател на тази голяма печалба беше вестникът на опозиционния Съюз на демократичните сили Демокрация, който получи 233 000 долара, „за да му позволи да увеличи размера и тиража си за периода, водещ до националните избори“. Самите СДС получиха още 615 000 долара пари от американски данъкоплатци за „инфраструктурна поддръжка и партийно обучение“… „материална и техническа поддръжка“… и „следизборна помощ за програмата за изграждане на партията на СДС“

Съединените щати не направиха опит да прикрият своето партизанство. На 9 юни, ден преди изборния ден, посланикът на САЩ в България Сол Полански се появи на платформата на митинг на СДС. Полански, чиято ранна кариера в правителството включваше разузнавателни изследвания, беше човек, който се беше запознал повече от ЦРУ. Нещо повече, няколко дни по-рано Държавният департамент предприел необичайната стъпка на публична критика на българското правителство за това, което нарече несправедливо разпределение на ресурсите за новинарски издания, особено вестник за опозиционни вестници, сякаш това не е факт на живот за истински опозиционни сили в САЩ и във всяка друга държава по света. Българското правителство отговори, че опозицията е получила вестник и достъп до излъчваните канали в съответствие със споразумение между страните, като добави, че много от предимствата на социалистическата партия, особено финансовите й резерви, са резултат от членството на партията на един милион, около 1/9 от населението на България. Освен това правителството предостави на печатницата да публикува вестник на СДС и даде на опозиционната коалиция сградата, от която да ръководи своите операции.

Водачеството на социалистите в урните пред разрушилата се икономика обърка СДС, но Българската социалистическа партия има голяма подкрепа сред пенсионери, земеделски работници и индустриалната работна сила, които заедно представляваха над половината от гласоподаващото население. Тези сектори са склонни да свързват БСП със стабилност и партията се възползва от това, сочейки катастрофалните резултати - по-специално безработицата и инфлацията - на „шоковата терапия” в свободната за предприемачество Русия. Въпреки че трите основни партии предлагаха да се премине към пазарна икономика, социалистите настояха промените да бъдат внимателно контролирани. Как това ще се прояви на практика, ако БСП управляваше и трябваше да живее в изключително капиталистически свят, не може да се предвиди. Това, което беше сигурно обаче, беше, че няма начин партия, наречена „Социалистическа“, наскоро омъжена за Съветския съюз, да спечели доверието и подкрепата на Запада.

Както се оказа след втория тур на гласуване, социалистите спечелиха около 47 процента от гласовете и 211 места в 400-местния парламент (Великото народно събрание), с 36 процента и 144 места на СДС. Веднага след първия кръг опозицията излезе на улицата с обвинения в измама, скандирайки „Социалистическа мафия!“ и „Няма да работим за червените!“ Европейските наблюдатели на изборите обаче имаха противни възгледи. „Резултатите… ще отразяват волята на хората“, заяви лидерът на британска делегация за наблюдение.

„Ако опозицията денонсира резултатите като манипулирани, тя не се вписва в това, което видяхме“, заяви делегат на Съвета на Европа.

„Опозицията изглеждат доста лоши губещи“, заключи един западен дипломат.

Тези мнения бяха споделени от стотици наблюдатели, дипломати и парламентаристи от Западна Европа. Въпреки това повечето американски наблюдатели не бяха много щастливи и казаха, че страхът и сплашването, произтичащи от „наследството от 45 години тоталитарно управление“, предизвикаха „психологически“ натиск върху българските избиратели. „Несъмнено имам истински проблеми с това“, каза един от американците. На въпрос дали докладът на екипа му би бил толкова критичен, ако опозицията спечели, той отговори: "Това е добър въпрос." (хахахаха, ще ме убият - бел.ред.)

Преди изборите премиерът на социалистите Луканов беше призовал за коалиция с опозиционни партии, ако неговата Българска социалистическа партия спечели изборите. „Новото правителство“, каза той, „се нуждае от възможно най-широка обществена подкрепа, ако искаме да извършим необходимите промени.“ Сега победил, той повтори призива за коалиция. СДС обаче отхвърли предложението. В БСП обаче имаше елементи, които бяха еднакво против коалицията.

Опозицията отказа да приеме резултата от гласуването. Те бяха във война с правителството. Уличните демонстрации станаха ежедневие, тъй като привържениците на СДС, подкрепяни от голям брой студенти, изградиха барикади и блокираха трафика, а студентите започнаха вълна от стачки и седянки. Много от студентите действаха като част от Федерацията на независимите студентски дружества (или асоциации), която беше сформирана преди изборите. Председателят на студентската група Атанас Кирчев заяви, че организацията разполага с документация за изборни злоупотреби, която скоро ще бъде публично оповестена. Но това изглежда не се е състояло.

Студентските движения бяха сред получателите на безвъзмездни средства на Националния фонд за демокрация (NED) в размер на 100 000 долара „за предоставяне на инфраструктурна подкрепа на Федерацията на независимите студентски сдружения на България за подобряване на нейния капацитет за подготовка за националните избори“. Студентите получиха „факсове, видео и копиращо оборудване, високоговорители, печатарско оборудване и евтини техники за печат“, както и помощта на различни полски съветници, американски юридически съветници и други експерти - най-доброто, което парите от NED могат да се купят.

Първата победа за протестното движение дойде на 6 юли, по-малко от месец след изборите, когато президентът Младенов беше принуден да подаде оставка след седмица протести - включително гладна стачка извън парламента - заради действията си по време на антиправителствена демонстрация предния декември. Оставката му дойде, след като СДС пусна видеокасета, на която Младенов говори с колегите си и се оказва, че казва: „Не трябва ли да вкарваме танковете?“ Каза служител на СДС от оставката, „Ние сме доста щастливи от всичко това. Това хвърли социалистите в хаос."

Демонстрациите, протестите, агитацията продължиха ежедневно през юли. „Център на свободата”, състоящ се от над 60 палатки, беше изграден в центъра на София, окупиран от хора, които казаха, че ще останат там, докато не бъдат отстранени всички висши български политици, служещи при стария комунистически режим. Когато им беше отказано това, което смятат за адекватен достъп до медиите, протестиращите добавиха към исканията си оставката на шефа на българската телевизия. В един момент на улицата е построена огромна церемониална пира, в която са изгорени учебници от комунистическата епоха, както и партийни карти и знамена.

Следващата глава, която падна, беше тази на министъра на вътрешните работи Атанас Смерджиев, който подаде оставка в спор за степента, в която разпитът на бившия диктатор Тодор Живков трябва да бъде публичен или зад затворени врати. Българският народ наистина имаше за какво да протестира; преди всичко бързо намаляващ жизнен стандарт и правителство без президент, което изглежда парализирано и неспособно да предприеме отчаяно необходими реформи. Но въпросът, поставен от някои депутати - тъй като хиляди враждебни демонстранти заобикаляха сградата на парламента по време на аферата Смерджиев - беше „Ще бъдем ли контролирани от улицата?“ „Проблемът“, каза премиерът Луканов, „е дали парламентът е суверенен орган или ще бъдем принудени да вземаме решения под натиск.“ Колата му беше нападната, когато напусна сградата. И накрая, на 1 август шефът на СДС Желю Желев бе избран без опозиция от парламента за нов президент.

Няколко седмици по-късно бе удовлетворено още едно искане на протестиращите. Правителството започна да премахва комунистическите символи, като червени звезди и сърпове, от сгради в София. Но два дни по-късно централата на Социалистическата партия беше запалена, когато около нея се завъртяха 10 000 души. Много от тях нахлуха в сградата и я претърсиха, преди да се превърне в изкормена и овъглена черупка.

Протестното движение в България започваше да се усеща и мирише на общата стачка в Британска Гвиана за сваляне на Чеди Джаган през 1962 г. и кампанията за подкопаване на Салвадор Аленде в Чили в началото на 70-те - и двете операции на ЦРУ - където веднага щом едно искане беше удовлетворено, повдигнати бяха нови, поставиха правителството практически под обсада, надявайки се, че то ще реагира прекалено, и прави невъзможно нормалното управление. В България жените демонстрираха, като чукаха тенджери и тигани, за да обозначат липсата на храна в магазините, точно както жените драматично направиха в Чили, както и в Ямайка и Никарагуа, където ЦРУ също финансира антиправителствени демонстрации.

В Британска Гвиана християнският антикомунистически кръстоносен поход бе дошъл от САЩ, за да разпространява евангелието и парите, а подобни групи създадоха магазин в Ямайка. В България през август представители на Фондацията за свободен конгрес - американска дясна организация с много пари и много антикомунистическа и религиозна идеология, се срещнаха с около една трета от членовете на опозицията в парламента и главния политически съветник на президента Желев. Самият Желев посети офиса на FCF във Вашингтон на следващия месец. FCF - която понякога е получавала пари от Националния фонд за демокрация - беше посетила Съветския съюз и повечето източноевропейски страни през 1989 и 1990 г., предоставяйки добри американски ноу-хау в изборните и политическите техники и за оформяне на обществената политика, както и провеждането на семинари за множеството прелести на свободното предприемачество. Не е известно дали някой от студентите е бил наясно с факта, че един от главните директори на програмата на Източна Европа на FCF Ласло Пастор е човек с истински нацистка биография.

До октомври група американски финансови експерти и икономисти, под егидата на Търговската камара на САЩ, изготви подробен план за превръщането на България в икономика на свободния пазар и предлагането, заедно с графици за изпълнение на плана. Президентът Желев заяви, че е уверен, че българското правителство ще приеме практически всички препоръки, въпреки че БСП има мнозинство в парламента. „Те с нетърпение ще го направят“, каза той, „защото в противен случай правителството ще падне.“

Свидетели и полиция твърдят, че Константин Тренчев, яростен антикомунист, който е висша фигура в СДС и лидер на независимия профсъюз „Подкрепа“, е призовал група хардкор демонстранти да щурмуват сградата на БСП по време на пожара. Той също така призова за прекратяването на парламента и президентското управление, „равностойно на държавен преврат“, обявено от Социалистическата партия. Тренчев се укрива.

Съюзът Подкрепа на Тренчев също беше финансиран от NED - 327 хил. Долара бяха отпуснати „за предоставяне на материална и техническа подкрепа на независимото синдикално движение на България„ Подкрепа “и„ за подпомагане на Подкрепа да организира кампания за обучение на избиратели за местните избори “. Имаше компютри и факс машини и имаше съветници, които да помогнат на съюза да се „организира и да набира сила“, според вицепрезидента на Подкрепа. Помощта е достигнала до Подкрепа чрез Института за свободен синдикат, създаден от AFL-CIO през 1977 г. като приемник на Комитета за свободен профсъюз, създаден през 40-те години за борба с левия синдикализъм в Европа. И FTUC, и FTUI отдавна са имали интимни отношения с ЦРУ.

През първата седмица на ноември няколкостотин студенти окупираха Софийския университет за пореден път, настоявайки сега за преследване, а не само за отстраняване на водещи фигури в бившия комунистически режим, както и за национализиране на активите на Социалистическата партия. Управлението на премиера беше нестабилно. Луканов заплаши да се оттегли, освен ако не получи подкрепа от опозицията в парламента за програмата си за икономическа реформа. От друга страна, СДС настояваше да им бъде позволено да доминира ново коалиционно правителство, като взе премиерството и повечето ключови портфейли. Въпреки че е отворена за коалиция, БСП не би се съгласила да предаде позицията на премиера. Останалите длъжности в кабинета обаче бяха отворени за преговори.

Движението за сваляне на Луканов се ускоряваше. Хиляди маршируваха и призоваха за оставката му. Студентите на университета проведоха митинги, заседания, стачки и протестни пости, като сега настояха да бъдат публикувани имената на всички бивши информатори на тайната полиция в университета. Те обявиха пълното си недоверие в способността на правителството да се справи с политическата и икономическата криза в България и призоваха за „прекратяване на еднопартийното управление“, странно искане в светлината на желанието на Луканов да състави коалиционно правителство. През юни лондонският Гардиън определи Луканов като „впечатляващия български премиер… умел политик, който впечатлява бизнес мениджъри, банкери и консервативни западни политици, като същевременно поддържа подкрепата на хората у дома, дори сред опозицията.“

На 23 ноември Луканов (едва) оцелява във вот за недоверие, което кара СДС да избухне извън парламента, като обяви, че няма да се върне за „неопределен период“. Три дни по-късно трудова организация „Подкрепа“ организира „обща стачка“, макар и не с мнозинство от работниците в страната.

Междувременно студентските протести продължиха, въпреки че някои от исканията им вече бяха частично изпълнени. Социалистическата партия се съгласи да възстанови на държавата 57 процента от активите си, което съответства на субсидии, получени от държавния бюджет при предишния режим. А бившият партиен лидер Тодор Живков вече беше изправен пред съда.

Някои опозиционни лидери не бяха доволни от привидно безграничното студентско протестно движение. Лидерът на СДС Петър Берон призова, че след като България пое по пътя на парламентарната демокрация, студентите трябва да дадат шанс на демокрацията и да не прибягват до заседания. И депутат от СДС добави, че „Социалистите трябва да напуснат законната политическа арена. Те не трябва да бъдат принуждавани да го правят чрез революция. " Студентските ръководители отхвърлиха тези забележки.

Краят за Андрей Луканов дойде на 29 ноември, тъй като стачката се разпространи сред членове на медиите, а хиляди лекари, медицински сестри и учители организираха демонстрации. Той обяви, че тъй като предложената от него икономическа програма не получи широката подкрепа, която поиска, той реши, че е "безполезно да продължава да работи". Ще бъде създадена коалиция, която ще доведе до нови общи избори.

През целия период на протести и сътресения Съединените щати продължиха да оказват финансова помощ на различни опозиционни сили и „прошепнаха съвети как да упражняват натиск върху избраните лидери“. Вицепрезидентът на съюза „Подкрепа“, позовавайки се на американски дипломати, каза: „Искаха да ни помогнат и са помогнали със съвети и стратегия.“ Тази солидарност породи надежди за бъдеща американска помощ. Константин Тренчев, ръководителят на „Подкрепа“, който очевидно не се крие сега, потвърди, че опозиционните активисти са били уверени в повече американска помощ, ако успеят да изтръгнат властта от бившите комунисти.

Тези надежди може би са имали толкова общо с наивността, колкото с американската подкрепа за СДС. Българите, подобно на други източноевропейци и съветски граждани, водиха много захлупен (или задръстен? те и сега не са по-добре, каквото правят тогава, сега приказват и правят същото, 50% МИНИМУМ са с манталитет на млади седесари от 90-те, не са мръднали на косъм - бел.ред.) политически и интелектуален живот.

През 1990 г. тяхната идеологическа изтънченост беше едва над уравнението: ако комунистическото правителство беше лошо, трябва да е било всичко лошо; ако всичко беше лошо, главният му враг сигурно беше всичко добро. Те вярваха в такива неща като: американските правителствени лидери не могат да останат на поста си, ако лъжат хората и че докладите за бездомност и липсата на национално здравно осигуряване в Съединените щати са само „комунистическа пропаганда“.

(тяхната идеологическа изтънченост и сега е толкова, за 30 години нищо друго няма и не успяха да измислят, 30 години 5 пълни простотии повтарят и още по-прости станаха - бел.ред.)

Новият американски посланик Х. Кенет Хил каза, че официалните представители на Вашингтон са дали ясно да се разбере на българските политици, че бъдещата помощ зависи от демократичната реформа и разработването на план за икономическо възстановяване, приемлив за западните кредитори, същите условия, определени в цяла Източна Европа.

Българските социалисти, макар да не се съмняват в ангажимента на Вашингтон за износ на капитализъм, се оплакват, че Съединените щати понякога са нарушили демократичните принципи в работата си срещу лидерството, избрано от българския народ. Един ориентиран към реформата социалистически правителствен служител твърдеше, че американците са реагирали на победата на неговата партия, сякаш представлява провал на американската политика. „Хората от правителството на САЩ не са най-чистите, морални защитници на демокрацията тук“, каза той. „Това, което не може да се направи у дома, може да се измъкне в тази тъмна, изостанала балканска държава.“

В годините след това българският народ, особено учениците, може би са научили нещо, тъй като страната е преминала през познатия вече модел на свободно растящи цени, намаляването на субсидии за основни стоки и комунални услуги, недостиг на всякакъв вид и т.н., докато МВФ и Световната банка искат още повече да затегнат коланите.

(нищо не са научили, човек, същите идиоти са - бел.ред.)

Има политически хаос. СДС дойде на власт на следващите избори (с близка разлика с БСП), но поради пропадналата икономика загуби вот на доверие в парламента, видя целият си кабинет да подава оставка, след това вицепрезидентът, предупреди, че нацията е тръгва към диктатура. Накрая, през юли 1993 г., протестиращите попречиха на президента да влезе в кабинета му за един месец и поискаха оставката му.

През 1994 г. вече можем да прочетем в „Лос Анджелис Таймс“ от техния най-антикомунистически чуждестранен кореспондент:

Условията на живот са толкова по-лоши в ерата на реформата, че българите гледат възхитително на „добрите стари времена на комунизма“, когато ръката на държавата смазва личната свобода, но гарантира, че хората са настанени, наети и имат достатъчно храна.

Но за политиците във Вашингтон важното, идеологическото заключение, беше, че Българската социалистическа партия не може и не би дала шанс да докаже, че демократична, социалистически ориентирана смесена икономика може да успее в Източна Европа, докато капиталистическият модел се проваляше около него.

И очевидно няма да бъде разрешено в близката Албания. На 31 март 1991 г. комунистическото правителство спечели огромно одобрение на изборите там. След това веднага последваха двумесечни масови размирици, включително улични демонстрации и обща стачка, продължила три седмици, която накрая доведе до краха на новия режим до юни. Националният фонд за демокрация също беше там, който предостави 80 000 долара на работното движение и 23 000 долара „за подкрепа на партийните програми за обучение и гражданско образование“.

Главата в оригинал: https://williamblum.org/chapters/killing-hope/bulgaria-albania


Колегите от „Ню Йорк Таймс“ ме наричаха нацистка и расистка

Раздел: Преводи на чуждестранни статии
31.07.2020 г.

Бари Вайс в Die Welt
Превод и коментар: Петър Петров
Обнародване на статията: 15.07.2020 г.



Интелектуално любопитство? Днес това се счита за бреме в „Ню Йорк Таймс“, пише Бари Вайс. Тя беше една от водещите авторки на рубриката „Мнения“. Сега тя подаде своето заявление за напускане. Тук е съдържанието на писмото.

Многоуважаеми А.Г. (бел.: Артър Грег Сулцбъргър-издател на „Ню Йорк Таймс“),

с голяма тъга Ви съобщавам, че ще напусна „Ню Йорк Таймс“.

Преди три години постъпих в редакцията на вестника изпълнена с благодарност и оптимизъм. Аз бях назначена с цел да привлека гласове, които иначе не биха се появили на Вашите страници: млади автори, представители на политическия център, с консервативен начин на мислене и други, които естествено не биха считали „Таймс“ за техен дом.

Причината за тези усилия беше ясна: През 2016г. вестникът не можа да предвиди изхода от изборите. Той нямаше ясна представа за страната, за която дава информации. Дийн Баке и други също са го признавали по различни поводи. Приоритетът в редакция „Мнения“ се състоеше в това да се отстрани този ключов недостатък.

За мен беше чест да бъда част от тези усилия под егидата на Джеймс Бенет. Гордея се с моята работа като авторка и редакторка. Част от тези, които аз можах да спечеля за нашата рубрика „Мнения“, са венецуелският дисидент Уили Артеага, иранският майстор по шах Дорса Дерахшани и християндемократът Дерек Лам от Хонконг. Също: Аяан Хирси Али, Масих Алинеджад, Зайна Арафат, Елна Бейкър, Рейчъл Денхолландер, Мати Фридман, Ник Гилеспи, Хедър Хейинг, Рандал Кенеди, Джулиус Крин, Моника Левински, Глен Лори, Джеси Сингал, Али Суфан, Хлое Валдари, Томас Чатъртън Уилямс, Уесли Ян и много други.

Но поуките, които би трябвало да се извлекат от изборите, поуките за важността да се разбират другите американци, необходимостта, да се противопоставят на политико-социалното племенно мислене и централното значение на свободния обмен на идеи за демократичното общество, не бяха извлечени.

Вместо това един нов консенсус се появи в пресата или може би преди всичко в този вестник, че истината не е процес на колективно откриване, а фиксирано мнение, което вече е известно на няколко просветени, чиито задача е само да повлияят на всички останали.

Twitter не е главата на „Ню Йорк Таймс“. Twitter обаче е станал негов главен редактор. Тъй като стандартите и обичаите на тази платформа станаха тези на вестника, самият вестник все повече се превръща в своеобразна сцена. Темите така са избирани и разказвани, че удовлетворяват само тясно ограничена целева група, вместо да позволят на любознателната читателска публика да се информира за света и след това да направи свои собствени изводи.

Винаги са ме учили, че задачата на журналистите била да нарисуват първата груба скица на историята. Днес обаче самата история не е нищо повече от мимолетен епизод, който се притиска във форма така, щото да съответства на нуждите на даден светоглед.

Моите собствени набези в света на „грешното мислене“ ме направиха цел на постоянен тормоз от колеги, които не са съгласни с моите възгледи. Те ме наричаха нацистка и расистка. Научих се да изтривам коментари затова, как аз „отново пиша за евреи“. Няколко колеги, възприемани като приятелски настроени към мен, бяха тормозени от останалите колеги.

Моята работа и моята личност открито се омаловажават в редакционните комуникационни мрежи, нещо което редовно се взема под внимание от главните редактори. Там някои колеги упорито настояват затова, че трябвало да бъда отстранена като плевел, ако тази компания наистина трябвало да бъде „приобщаваща“, докато други публикуват брадва емоджита до моето име.

Други служители на „Ню Йорк Таймс“ публично ме клеветят в Twitter като лъжец и фанатик, без да се страхуват, че този тормоз би могъл да доведе до санкции. Всъщност това никога не се случва.

За всичко това си има понятия: незаконна дискриминация, враждебна работна среда и преднамерено изхвърляне. Не съм правен експерт, но зная, че всичко това не е наред.

Не разбирам, как Вие бихте могли да допуснете такова поведение във Вашата компания пред очите на целия колектив и обществеността. И със сигурност, не мога да се примиря, как Вие и други лидери на „Таймс“, от една страна, допускате всичко това да се случва, а същевременно ме хвалите на четири очи за куража ми. Появяването на работа като центрист в американски вестник не би трябвало да изисква храброст.

Бих искала да мога да кажа, че моите преживявания са били единичен случай. Но истината е, че интелектуалното любопитство, да не говорим за готовността за поемането на риск, при „Таймс“ е бреме в наши дни. Защо да се поднася нещо, което е неудобно за нашите читатели, защо да се пише нещо дръзко, само за да се премине през процеса на изтръпване, за да се направи идеологически годно, когато можем да си осигурим работните места (и кликванията) с това като публикуваме 4000-то мнение с аргумента, че Доналд Тръмп представлява уникална опасност за страната и света? Ето защо автоцензурата се превърна в норма.

Онези правила, които все още важат в „Таймс“, се прилагат с изключителна субективност. Ако идеологията на даден човек е в съответствие с новото правоверие, той и неговата работа не се поставят под въпрос. Всички останали живеят в страх от дигитален Thunderdome (бел.: известна концепция в хардкор техно и габър музика). Онлайн злобата се оправдава докато е насочена срещу правилните цели.

Становища, които лесно биха били публикувани преди две години, биха причинили днес сериозни проблеми на редактора или автора, а може да струват и работата. Ако някой текст може да предизвика противоположни реакции вътрешно или онлайн, редакторът или авторът избягва да го препоръчва.

Ако човек се почувства достатъчно силен, за да го предложи, бързо ще бъде насочен към по-безопасни пътеки. Ако от време на време действително успее да публикува дадена статия, която не насърчава изрично прогресивни каузи, то чак тогава, след като всеки ред е внимателно редактиран, подробно обсъден и е предвидена възможност за допълнителни промени.

На вестника му бяха нужни два дни и две работни места, за да се каже, че статията на Том Котън „не отговаря на нашите стандарти“. Историята за пътуването за Яфо (бел.: Квартал в Тел Авив, Израел) получи една забележка малко след като се появи, че „важните аспекти на структурата и историята на Яфо са пренебрегнати“. Но все още няма такава уговорка след ласкателното интервю на Черил Страйд с писателката Алис Уокър, горд антисемит, която вярва в гущери илюминати.

Водещата медия „Ню Йорк Таймс“ все повече се превръща във водеща медия за тези, които живеят в далечна галактика, една галактика, която няма нищо общо с ежедневните притеснения на повечето хора. Това е една галактика, в която, само за да спомена няколко примера, съветската космическа програма е хвалена за нейното (полово и етническо) „многообразие“, в която се толерира, че в името на справедливостта личните данни на младите хора се разкриват в Интернет, и че най-лошите кастови системи в човешката история включват Съединените щати наред с нацистка Германия.

И днес все още вярвам, че повечето сътрудници на „Ню Йорк Таймс“ не споделят тези възгледи. Въпреки това те позволяват да бъдат сплашвани от тези, които са застъпници на такива възгледи. Защо? Може би, защото вярват, че крайната цел е справедлива.

Може би, защото вярват, че ще бъдат защитени, ако кимат в знак на съгласие, че валутата на нашата специалност, езикът, е принуден да служи на постоянно променящ се списък от социално приемливи желания. Може би, защото в тази страна има милиони безработни, а те се смятат за късметлии, че имат работа в отрасъл, който познава истински трудови договори.

Или може би е така, защото те знаят: в днешно време вече не могат да се очакват лаврови венци, ако се отстояват принципите във вестника. Така човек само се превръща в мишена. Прекалено умни, за да публикуват нещо вътре в компанията, те ми пишат лично за „новия маккартизъм“, който се е вкоренил във вестника.

Всичко това не обещава нищо добро, още повече за независими млади автори и редактори, които обръщат голямо внимание на това, което трябва да направят, за да продължат кариерата си. Правило първо: Изразявайте мнението си на собствен риск. Правило второ: Никога не рискувайте, да поръчате история, която противоречи на зададения мироглед. Правило трето: Никога не вярвайте на редактор или издател, който ви подтиква да вървите срещу течението. Един ден издателят ще отстъпи пред тълпата, редакторът ще бъде уволнен или заместен, а вие ще останете сам да се справяте със ситуацията.

За млади автори и редактори има една утеха: Въпреки, че местата като „Ню Йорк Таймс“ и други, някога големи журналистически институции, предават техните стандарти и забравят за принципите си, американците все още гладуват за новини, които са точни, за мнения, които са от съществено значение, и за една искрена дискусия.

Всеки ден чувам за такива хора. „Една независима преса не е нито либерален идеал, нито прогресивен идеал или демократичен идеал. Това е един американски идеал“, казахте преди няколко години. Не бих могла да не съм напълно съгласна. Америка е една чудесна страна, която заслужава един чудесен вестник.

Някои от най-талантливите журналисти в света все още работят за този вестник. Точно това прави нелибералната среда особено сърцераздирателна. Аз ще бъда, както винаги, всеотдаен читател на техните творби.

Аз обаче вече не мога да правя това, за което ме наехте-за работата, която Адолф Окс описа в онази известна декларация от 1896 г.: „Да се направи от колоните на „Ню Йорк Таймс“ един форум за обсъждане на всички въпроси от обществено значение и за тази цел да се даде възможност за една интелигентна дискусия от всички нюанси на спектъра от мнения.“

Тази идея на Окс е една от най-добрите, която някога съм срещала. И аз винаги се утешавах с мисълта, че най-добрите идеи печелят. Идеите обаче не могат сами да се наложат. Те имат нужда от глас. Те имат нужда да бъдат чути. Преди всичко те трябва да бъдат подкрепяни от хора, които са готови наистина да ги изживеят.

На Ваше разположение,
Бари

------------------------------------------------------

(PS. Лично мнение... Ето, какво ни казва Уикипедия: „Бари Вейс обявява своето напускане на „Ню Йорк Таймс“ на 14 юли 2020г. публикувайки писмо за оставка на уебсайта си, в което тя критикува „Таймс“, че капитулира пред критиката в Twitter, и затова, че не я подкрепил, когато е била тормозена от колегите си...

На 7 юли редакторът на редакторска страница в „Таймс“, Джеймс Бенет, си подава оставката, след като повече от 1000 служители подписали писмо в знак на протест срещу публикуваното от него мнение на американския сенатор Том Котън казващ, че тъй като „бунтовниците са потопили много американски градове в анархия“, трябвало да бъдат изпратени войници като подкрепление за полицията, за да прекрати насилието. По-късно Бенет заявява, че не бил чел предварително мнението.

Бари Вайс характеризира вътрешната полемика като продължаваща „гражданска война“ между това, което тя нарича младите „воини за социална справедливост“ и това, което тя определя като по-възрастни служители „защитници на свободата на словото“. Тази характеристика била оспорвана от множество други журналисти и писатели на мнения в „Таймс“. Тейлър Лоренц, технологичен репортер, която отразява Интернет културата, го определя като „умишлено невярно представяне“, което игнорира многобройните по-възрастни служители, които се изказали, докато Джамал Джордан, редактор на цифрови разкази в „Таймс“ я критикува, че не е слушала черните си колеги, а вместо това определила техните притеснения като „събудена гражданска война“.“ (край на цитата) (https://en.wikipedia.org/wiki/Bari_Weiss…)...

Сигурно, писмото за напускане на Бари Вайс и информацията в Уикипедия не дават абсолютно пълна представа за конфликта, но явно става въпрос за това, до каква степен е допустимо публикуването на дадено лично мнение. Редакторът Джеймс Бенет си подава оставката, защото 1000 сътрудници на „Ню Йорк Таймс“ не били съгласни с това, че той публикувал мнение на американския сенатор Том Котън?! 1000 човека, повечето от които сигурно журналисти, не използват този случай, за да „размажат“ с публикации сенатора Том Котън, щом са сигурни в тяхната правота, а искат уволнението на човека, който допуснал публикуването?! Журналисти да се страхуват от написан текст?! Ами, това е все едно моряците да се страхуват от морска болест, нали?

Вместо опонентът да бъде „сринат“, щом е допуснал грешка и е публикувал нещо, което не отговаря на реалностите и не би издържало на контрааргументи, се тръгва по най-лекия път: текстът да се изтрие или забрани. Според мотото: „Има текст, има проблем, няма текст, няма проблем“. Това май много напомня на девиза на един много известен в миналото и сега грузинец, нали?..

Опитах се да намеря нещо на български език в Интернет свързано с Бари Вайс. Оказа се, че само един сайт classa.bg споменава за нея и нейното напускане. Нищо друго?! Много публикации на руски език за случая, но почти нищо на български език?! Дали това е случайно? Нима няма някоя медия, която да се заинтересува от случая и да поднесе на аудиторията тази информация, която изключително много засяга медийната среда? Българските медии не се интересуват от това, което се случва в медия като „Ню Йорк Таймс“? Руските медии надълго и на широко обсъждат случая, а българските мълчат?! За руските медии вече е ясно: по този начин те просто искат да кажат, че и в американските медии условията са такива, както са в руските.

Нашите обаче мълчат?! Явно им е казано, че трябва да не се споменава за случая. Иначе не можем да си отговорим на въпроса, как толкова много медии ще мълчат „в хор“. Как не се намериха поне няколко да кажат: „Видите ли, ние ви даваме информация различна от другите колеги?“ И така, разбира се, да спечелят повече читатели, нали? Логично е, ама понякога явно се печели повече, когато не се съобщава нещо. Нали не е случайно, че Бари Вайс казва: „Ето защо автоцензурата се превърна в норма.“ Това е, просто пореден случай на автоцензура.

Много се спекулира с това, че България била класирана на 111 място по отношение свобода на медиите. Има ли цензура в България? Под цензура се разбира това, тя да е организирана от управляващите. Категорично не!

За жалост повечето от нашите медии и журналисти не се страхуват от цензурата, а от цената. Цената е важна за тях, на която могат да се продадат на даващите субсидии и поръчки под формата на най-различни програми. За да си повишат тази цена, те си слагат главата в хомота на автоцензурата. Това е бичът за журналисти и медии у нас: автоцензурата. Тя ги кара да забраняват, да трият и да блокират всичко, което не би се харесало на даващите парите. И понеже нашите управляващи не биха могли да удовлетворят нарастващите желания на всички медии, до една, има и много такива, които приемат това като липса на свобода на медиите. Не, цензура в България няма! Има под път и над път автоцензура!

Ако даден журналист си налага автоцензура, той постепенно губи способността си да дискутира и започва всячески да се опитва да цензурира останалите. Вместо да се влиза в една нормална дискусия се призовава към забрана, триене, блокиране... Журналистът се страхува от написаното?! Страхува се от собствения си текст, защото добре знае, че не би издържал, ако бъдат допуснати контрааргументи. Страхува се и от чуждия текст, защото или няма контрааргументи, или ако ги има не знае, как те ще бъдат приети от спонсорите. Журналисти стегнати в корсета на автоцензурата?!..

До вчера имах един ФБ приятел: един наш небезизвестен журналист. Вчера ми се обади с бележка по месинджъра и ми писа, че нещо не му харесвали моите публикации. Заплаши ме с блокиране, защото блокирал „крайно невъзпитани индивиди и измамници“. Отговорих му: „Ами, много добре ще говори за Вас, ако ме наредите между измамниците.“ Той написа: „Съжалявам. Не Ви нареждам между измамниците, а между досадниците. И между невъзпитаните, защото при тези обстоятелства би трябвало да се извините.“ И ме блокира: вече не сме ФБ приятели. Но ФБ приятелството е по желание на двете страни, затова проблем няма. Проблемът обаче се състой в това, че журналистът не използва някакви контрааргументи, щом не му харесва дадена публикация или мнение, а веднага тръгва да трие и блокира. Тава е най-лесното г-н Ж. (засега ще спестя името)! Това го могат и децата. Щом не Ви харесват моите публикации, пишете критични коментари! Аз никога, при никакви обстоятелства, не бих изтрил коментар, който е критичен спрямо някоя моя публикация! Напротив: радвам се на обоснованите контрааргументи, защото те ми помагат да избягвам в бъдеще допуснатите грешки...

„Вместо това един нов консенсус се появи в пресата или може би преди всичко в този вестник, че истината не е процес на колективно откриване, а фиксирано мнение, което вече е известно на няколко просветени, чиито задача е само да повлияят на всички останали....

Темите така са избирани и разказвани, че удовлетворяват само тясно ограничена целева група, вместо да позволят на любознателната читателска публика да се информира за света и след това да направи свои собствени изводи...

Винаги са ме учили, че задачата на журналистите била да нарисуват първата груба скица на историята. Днес обаче самата история не е нищо повече от мимолетен епизод, който се притиска във форма така, щото да съответства на нуждите на даден светоглед...“ (край на цитатите) Тези няколко цитата от писмото на Бари Вайс дават много храна за размисъл затова, какво би трябвало да изискваме от медиите, за да не бъдем възприемани просто като една инертна маса поглъщаща манипулации от всякакъв вид...)

Оригинална статия: https://www.welt.de/debatte/kommentare/plus211637681/Bari-Weiss-Die-Wahrheit-steht-bei-der-New-York-Times-vorher-schon-fest.html

Следваща >